Нерешителността и склонността му да се поддава на съмнения винаги когато някой му се противопоставеше, разколебаха шогуна.
— Унищожите ли ни, майка ви е обречена — добави Янагисава. — Пощадите ли ни, ще докажем верността си, като я върнем невредима на ваше превъзходителство!
Колебанията на Токугава Цунайоши продължиха сякаш цяла вечност. Гарваните в градината грачеха като налитащите на мърша птици, които кръжаха около мястото за екзекуции. Накрая шогунът вдигна несигурна ръка към стражите. Те спряха, задържайки Сано, Янагисава и Хошина на прага.
— Досега не сте… ъ-ъ… открили майка ми, тъй че защо да… ъ-ъ… ви вярвам, че изобщо можете да я спасите? — попита Токугава Цунайоши.
Сано си рече, че критичните моменти влияят на хората по различен начин, а конкретният случай бе направил шогуна по-мъдър. Хошина чакаше безмълвно, с озадачено изражение, сякаш не можеше да разбере дали му предстоеше да бъде помилван, или се намираше на прага на собствената си гибел.
— Вече знаем защо престъпниците са отвлекли господарката Кейшо, което разкрива нови възможности за разследването — отбеляза Сано. — Вече знам откъде да започна издирването — всичките му надежди за Рейко се крепяха на това негово убеждение. — Този път ще я намеря. Кълна се в честта си!
Шогунът се отпусна тежко на подиума.
— Много добре — рече той с вида на човек, изгарящ от желание да се довери на онова, което чува, да вземе решение и да се отърве от отговорността. — Позволявам ви да… ъ-ъ… продължите разследването си — той махна с ръка към стражите, които държаха Сано и Янагисава. — Върнете се по… ъ-ъ… местата си.
— Хиляди благодарности, ваше превъзходителство — каза Янагисава, за първи път хрисим.
Сано си отдъхна. Двамата с Янагисава се върнаха по местата си, коленичиха и се поклониха на шогуна.
Токугава Цунайоши попита:
— Как обаче да действаме… ъ-ъ… с писмото за откуп? Излиза, че и да се подчиня, и да не му обърна внимание, все съм обречен.
Янагисава хвърли към Сано поглед, който казваше: „Какво да правим?“
— Хошина сан е вашата застраховка за оцеляването на уважаемата ви майка — започна Сано. — Затова предлагам да отложите екзекуцията му. Похитителите ще държат господарката Кейшо жива, защото обещанието за нейното завръщане е единственият им начин да ви принудят да изпълните исканията им.
Сано не изрази на глас страха си, че бе възможно жените вече да са мъртви и каквото и да направеше шогунът, това нямаше да помогне.
— Похитителите отидоха твърде далеч, искайки да унищожим Хошина сан — продължи той, — а фактът, че толкова държат на неговата смърт, работи в наша полза. Те ще ви изчакат да го екзекутирате. Забавянето ще ми даде време да ги открия и заловя.
— Струва ми се, че това е… ъ-ъ… добър план — каза шогунът успокоен.
Хошина се прокашля:
— В такъв случай мога ли да бъда освободен, ваше превъзходителство? — гласът му звучеше несигурно, а лицето му бе пребледняло.
Шогунът кимна, но Сано каза бързо:
— Не… Трябва да го затворите и да обявите публично, че го осъждате на смърт. Похитителите ще чуят вестта и ще решат, че ще изпълните исканията им. Колкото по-дълго смятат така, с толкова повече време ще разполагаме, за да спасим господарката Кейшо.
Освен това Сано не можеше да остави Хошина на свобода, защото той можеше да се уплаши и да избяга. Хошина бе гаранция и за оцеляването на Рейко, ето защо Сано държеше той да е под строго наблюдение.
— Много добре — каза шогунът и се обърна към стражите: — Поставете Хошина сан под… ъ-ъ… домашен арест.
Докато стражите извеждаха Хошина от залата, той хвърли гневен поглед към Сано — явно смяташе, че сосакан сама е бил длъжен да се справи по-добре. Не изрази признателност към него, че му бе спасил живота, нито облекчение, че шогунът го бе пощадил. Шогунът се обърна към Сано и Янагисава:
— Ще обявя, че Хошина сан ще бъде екзекутиран след… ъ-ъ… седмица — критичният момент го бе подтикнал и към проявата на тъй рядката за него решителност и категоричност. — Това е времето, с което… ъ-ъ… разполагате, за да спасите майка ми.
— Да, ваше превъзходителство — отвърнаха в един глас Сано и Янагисава.
Макар че моментът на най-голямата опасност и за двамата бе преминал, Сано предугаждаше рисковете в плана, който бе успял да прокара пред своя господар. Кожата му бе лепкава, чувстваше ръцете и нозете си като са буци лед, а стомахът му бе тъй свит, че му се гадеше.
— Ако не се справите дотогава, Хошина сан ще умре — погледът на шогуна потъмня от заплахата, която звучеше в гласа му. — А ако сте ми дали погрешен съвет и майка ми умре, аз… ъ-ъ… ще екзекутирам и двама ви!