Уцели го в корема. В стаята се разплиска бульон, смесен с водорасли и тофу. Момъкът се втренчи в жените стъписан. На детинското му наивно лице се изписа ужас, че затворничките се бяха разбунтували, а освен него нямаше кой да въдвори ред. После съзнанието за онова, което трябваше да стори, му вдъхна сили. Той нададе вик и се хвърли към Рейко с протегнати напред ръце, готов да я сграбчи.
Тя вдигна дългия край на дъската и го удари силно по челото. Той падна с трясък, който разтърси стаята, и остана да лежи неподвижен.
В настъпилата тишина жените впериха погледи в своите победени врагове и после една в друга. В очите на всички се четеше неверие, че планът на Рейко бе успял. Самата тя бе удивена, че цялата битка бе траяла само миг. Приведе се замаяна от закъсняло вълнение. Сърцето й биеше до пръсване, но тя не можеше да си поеме и дъх, за да се съвземе.
— Помогнете ми да завържа мъжете — подкани тя госпожа Янагисава.
Двете бързо претърколиха самурая, смъкнаха пояса от кръста му и използваха дългото памучно платно, за да го омотаят около глезените му и да завържат ръцете му отзад на гърба. После сториха същото и с младежа.
— Защо просто не ги убием? — попита Кейшо. — Така се държаха с нас, че заслужават смърт.
— Не искаме после другарите им да си отмъстят на вас!
Рейко смъкна сандалите на мъжете, изу чорапите им и ги натъпка в устата им, за да не могат да викат за помощ, когато се свестят. После грабна падналия на пода меч на самурая и го мушна в ръцете на госпожа Янагисава.
— Използвайте го, ако се наложи да отбранявате себе си, Мидори и Кейшо.
Госпожа Янагисава хвана оръжието така, все едно се страхуваше да не се пореже.
— Но… Аз не знам как.
Рейко не разполагаше с време да й покаже как да си служи с меча.
— Сторете каквото можете — каза й тя. Измъкна кинжала на самурая от ножницата на кръста му и се устреми към вратата. — Сега трябва да тръгвам.
— Успех — пожела й Мидори. — И моля те, пази се!
— Да докараш войската! — нареди й Кейшо.
Госпожа Янагисава седеше безмълвна в разкъсаните си дрехи. Мечът се поклащаше в ръцете й, а на лицето й бе изписано отчаяние.
Колкото и да й бе неприятно да остави приятелките си тъй безпомощни, Рейко се шмугна през вратата. Помещението, в което се озова, беше празно. През обезопасените с решетки прозорци се виждаха разлистени клони. Стени от дебели греди, скрепени с хоросан и почернели от огън, ограждаха помещението и го отделяха от техния затвор. В средата имаше наклонена дървена стълба, която водеше нагоре до квадратен отвор в тавана. През дупката струеше дневна светлина. В основата на стълбата имаше друг такъв отвор. Стиснала откраднатия кинжал, Рейко бързо надзърна през дупката в пода и видя още стълби, които се спускаха на зигзаг към по-долните етажи на постройката. После застина неподвижна и наостри уши. Единственото, което чу, бяха птичи трели, плисък на вода и шум от вятър в клоните на дърветата. Тогава пое надолу по стълбата.
Халтавите грапави стъпала се заклатиха под нозете й. Тя прескачаше празнините от липсващите напречни дъски. Мирисът на застоял пушек и прогнило дърво се засили. Тя мина покрай едно помещение, подобно на горното. Докато се спускаше по следващия ред стъпала, необходимостта да внимава си съперничеше с неистовото й желание да бърза. Забави крачка близо до края на стълбата и предпазливо се промъкна на най-долния етаж.
Най-вероятно преди време помещението бе служило за оръжейна. От стените стърчаха куки и решетки за окачване на оръжия. На каменния под стоеше ръждясало оръдие. Пред нея приканващо се изпречиха двойни врати от дебели дъски, обковани с метални плочки. Едното крило бе отворено и очертаваше правоъгълник от дневна светлина. Рейко изтича до него и надзърна навън. Пред себе си видя тясна площадка, а след нея — няколко каменни стъпала, които водеха към покрито с плочи празно пространство. Зад него се простираше гора от борове, кипариси и кленове, които не й позволяваха да види какво имаше в далечината. От двете й страни се издигаха още дървета, които растяха съвсем близо до постройката. Рейко предвкуси близката свобода. Бързо слезе по стъпалата и се озова сред хладния влажен и свеж въздух. Прекоси напуканите плочи и навлезе в гората. Тясна просека бележеше пътеката, по която похитителите вероятно ги бяха докарали. Там Рейко спря, озърна се, за да види дали не идва някой, и погледна отвън своя затвор.