Той представляваше висока квадратна кула. Много от плоските камъни, които покриваха полегатите й основи, бяха паднали и откриваха изградената от глина конструкция. Стените на кулата бяха от потъмнял и почернял гипс, на места изронен от дървения скелет. Извити нагоре стрехи хвърляха сянка върху трите по-долни етажа и защитените им с решетки прозорци. На четвъртия, най-високия етаж единият от ъглите бе ограден с част от срутена стена и останките от керемиден покрив. Помещението бе открито към небето, където тъмни буреносни облаци заплашваха скоро да затулят слънцето. Около кулата имаше струпани купчини отломъци. Рейко предположи, че затворът им е бил тъмница на замък, най-вероятно разрушен по време на гражданската война предишния век, но нямаше никаква представа, къде се намираше.
Тя пое предпазливо по пътеката, която бе покрита с бурени, стъпкани от нечии нозе. Лек ветрец съживяваше гората; осеяни със слънчеви петна сенки изпълваха пространството около нея с неясен шепот. Мястото бе диво и непознато и Рейко трепваше при всеки шум. Какво бе това — звук от животно или човешки глас? Кълвач, който чукаше по кух ствол, или човек, който изпращаше сигнал? Рейко вървеше на пръсти, стиснала кинжала, готова да нанесе удар, в случай че внезапно някой изскочеше от гората и се хвърлеше върху нея. Съжаляваше, че заради кимоното й с лилави перуники върху бледосиня коприна бе твърде лесно различима цел.
Бе изминала трийсетина крачки навътре в гората, когато неочаквано пътеката се раздели на две. Отправила поглед нататък по дясното разклонение, отвъд една кипарисова горичка, Рейко видя върховете и извитите стрехи от керемидените покриви на останалите постройки на замъка. Вероятно това бе седалището на похитителите. Тя забърза надолу по лявата пътека. Завиваше и се връщаше обратно към тъмницата, чийто разрушен връх се виждаше над дърветата. Внезапно пътеката и гората свършваха.
Рейко видя пред себе си тесен, покрит с висока трева склон, отделящ гората от водата, чийто плисък бе чувала в своя затвор. Заобиколената с тръстика водна площ, искрящо синя и мастилена под носещите се по небето облаци, вероятно бе езеро, което се простираше на около двеста крачки до отсрещния бряг. Там гората плъзваше нагоре по хълмовете. Вятърът набраздяваше водната повърхност с леки вълни. Рейко погледна надясно и видя, че брегът в нозете й отстъпваше място на мочурище, което продължаваше в далечината. Земята вляво до нея се бе свлякла към брега и кулата стърчеше над езерото; водите му се плискаха в каменната й основа. Рейко се разтревожи. Не можеше да прекоси езерото и да се озове в безопасност, защото не знаеше да плува — жените от нейната класа не бяха обучавани на това в детството им както дъщерите на рибарите. Не можеше и да продължи по брега с надеждата да стигне до някое село, защото нямаше как да се промъкне покрай кулата, нито да премине през мочурището. Бе избрала грешната посока и бе изгубила ценно време.
Тя се втурна обратно в гората и този път се насочи на запад към вътрешността, като се катереше по нападали дънери, промъкваше се през гъсти храсталаци и увиснали остри клони, докато накрая излезе на една пътека, която я отведе опасно близо до замъка, на двайсетина крачки от останките на една изгоряла постройка. Забеляза, че над покривите на близките оцелели сгради се вие дим. Долови мирис на риба, която се печеше на жарава от дървени въглища. Стомахът й куркаше от глад, тъй като не бе яла нищо от предишния ден, когато похитителите им бяха донесли храната. Опасявайки се да не срещне някой от похитителите, тя продължи да тича покрай порутени зидове и нови дървета, търсейки път към някое място, където би могла да открие добронамерени люде. Скоро гората и свърши. Внезапно се озова насред открито пространство… и пред нов тревист склон, който се спускаше към водата.
Рейко втренчи недоумяващ поглед в искрящата повърхност на езерото, в мочурливите плитчини и в обраслата с дървета земя отвъд. Нима бе загубила ориентация и се бе върнала на същото място, от което бе побягнала? Но когато се обърна, видя зад себе си кулата; отвъд водната повърхност, нататък към хоризонта се мержелееха планини, които съзираше за първи път. В съзнанието й проблесна ужасна мисъл и сърцето й се сви. Тя хукна покрай езерото — първо в едната, после в другата посока. Начинът, по който брегът извиваше покрай гората обратно към кулата, и езерото, което неизменно присъстваше в гледката пред очите й, потвърдиха най-лошото й предположение.
Замъкът се намираше на остров.
Рейко бе попаднала в капан.
Отправи поглед отвъд езерото и от гърдите й се изтръгна глухо стенание. Отсрещният бряг, тъй изкусително близък, бе като подигравка на неосъществената й надежда. Прииждащи облаци смрачиха утрото; дъждовни капки набраздиха водната повърхност. Рейко си помисли за Мидори, госпожа Янагисава и Кейшо, които очакваха от нея да доведе помощ и вярваха, че ще ги спаси. Бяха поели такъв риск, а тя да се провали! В отчаянието си изпита неистов порив да размаха ръце и да се развика, та дано някой чуеше зова й за помощ. Внезапно откъм завоя долови мъжки гласове. Страхът я накара да побегне обратно и да се скрие в гората. Клекнала зад едно дърво, тя надникна към брега на езерото. В обсега на полезрението й се появиха трима самураи, въоръжени с мечове, лъкове и колчани със стрели. От противоположната посока се появиха още трима. Двете групи се срещнаха и спряха. С блъскащо в гърдите й сърце Рейко се заслуша в разговора им.