— Разпознаваш ли почерка?
— Не — отвърна Хошина, — но аз и не обръщам особено внимание на калиграфията.
Още едно разочарование. Сано се надяваше, че Хошина ще му предостави повече информация.
— Ако съжаляваш, че не разполагам с всички отговори, само си помисли колко самият аз бих искал да ги имам — отбеляза Хошина и направи гримаса.
— Нека преминем към въпроса, за какво убийство се споменава в писмото — каза Сано.
— Аз не съм убиец! — заяви рязко Хошина. Гняв оживи гласа му и обагри бледото му лице. — Ето кое е най-възмутителното в това положение — някой, когото не познавам, иска да бъда наказан за престъпление, което не съм извършил!
Сано го изгледа с недоверие.
— Никога не си убивал?
— Е, разбира се, че съм убивал — Хошина го погледна така, сякаш Сано бе казал нещо абсурдно. — Аз съм служител от силите на реда. Убивал съм в изпълнение на служебния си дълг. Това не е убийство, защото е санкционирано от закона.
— Много хора мислят другояче — възрази Сано, — особено човек, който те обвинява в нечия смърт и ти има зъб. Похитителят, изглежда, принадлежи към тази категория. Кажи ми имената на всички, които си убил, на техните семейства и близки. Подробностите за това, къде, кога и как си убивал, също могат да се окажат полезни.
Хошина се изсмя унило:
— Надявам се, че разполагаш с достатъчно време, защото ще ти е нужно.
— Имам време — Сано помоли стражите да донесат хартия и пособия за писане. После, докато Хошина говореше, Сано изготви списък. Окончателната бройка покриваше период от шестнайсет години и възлизаше на трийсет и осем души, посечени от меча на Хошина в случаи, когато се бе опитвал да извърши арест или да действа в защита на реда и законността. Някои имена не можа да си спомни. Информацията за семействата и близките им беше оскъдна.
— Това е всичко, което мога да ти кажа — завърши Хошина.
Сано прегледа отново списъка и отбеляза:
— Мъжете, които си убил, са гангстери, крадци, нарушители на обществения ред и размирници. Това са селяни, занаятчии, дребни търговци и няколко ронин — сред тях няма заможни люде, всички са представители на низшите класи.
— Точно те ангажират вниманието на полицията — каза Хошина. — Утайката на обществото.
Сано се почувства обезкуражен.
— Малко вероятно е такива като тях да имат приятели или роднини, способни да извършат клането и похищението.
— Освен това, ако такива хора са искали да ми отмъстят, те биха ме нападнали на улицата, а не биха чакали години, за да ме унищожат — отбеляза Хошина. — Със сигурност не биха замислили такъв сложен и опасен заговор. Нямат нужната интелигентност за това, да не говорим за дързостта. Или за необходимите хора.
Още едно съображение караше Сано да се съмнява, че този списък би го насочил към похитителите.
— Всички убити от теб са граждани на Мияко — отбеляза той. Древната имперска столица бе на петнайсет дни път от Едо.
— Знаеш, че допреди три години живеех в Мияко — каза Хошина. — Там мина по-голямата част от службата ми в полицията.
Сано си даваше сметка, че трябва да установи дали някой от убитите от Хошина е имал връзки с хора от Едо, които са могли да научат за пътуването на господарката Кейшо и да организират похищението. Но това предполагаше дълго издирване със съмнителни резултати.
— И не си убивал никого в Едо? — попита Сано.
— Не е имало причина — отвърна Хошина. — Сега само надзиравам работата на полицията. Вече не преследвам престъпници из улиците.
Пробили облаците, слънчевите лъчи проникваха през прозорците на кулата и падаха косо в тясното помещение. Вътре бе горещо и задушно; стените сълзяха от влага. Сано се изправи и избърса потта от челото си. Помисли си за Рейко, затворена някъде, вероятно при още по-лоши условия, отколкото в кулата. Помисли си за неизвестните похитители, които очакваха екзекуцията на Хошина, готови да убият Рейко, господарката Кейшо, Мидори и госпожа Янагисава. Обзе го мъчителна тревога, защото двамата с Хошина все още не бяха набелязали нито един надежден заподозрян.
— Може писмото с исканията да не се отнася за убийство, което си извършил със собствените си ръце — предположи Сано. — Има ли някакви престъпници, които си задържал и които впоследствие са били осъдени и екзекутирани?
Двамата с Хошина съставиха втори списък, по-дълъг от първия, но поставящ същите проблеми. Убитите отново бяха представители на низшите класи и пак жители на Мияко — тъй като началникът на полицията не арестуваше лично престъпници и откакто бе дошъл в Едо, не бе пращал никого на екзекуция. Нито един от изброените осъдени на смърт нарушители на закона не притежаваше явни връзки с човек, достатъчно богат и силен, за да организира похищението.