Сано овладя порива си да излее отчаянието си върху Хошина. Стоеше, облегнат на стената, и съзерцаваше другия, втренчил поглед в него жалък и окаян.
— Сещаш ли се за нечия смърт, която не си причинил пряко, но за която и до този момент някой може да те смята за виновен? — попита Сано.
Хошина поклати глава и после внезапно трепна, стреснат от спомена.
— Има един човек… търговец от Мияко на име Нарая. Преди около седем години арестувах дъщеря му за кражба. Тя умря в затвора, докато чакаше да бъде осъдена. След известно време случайно срещнах Нарая в града. Той ми заяви, че смъртта й била по моя вина и че ще ме накара да си платя. Бях забравил за този случай. Дори и сега не бих си го спомнил, но миналата година чух, че Нарая преместил търговията си в Едо.
Търговецът бе производител и доставчик на соев сос. Сано го познаваше. Не бе подозирал връзка между Нарая и Хошина, но бе чувал достатъчно за Нарая, за да заключи, че най-накрая се бе появил кандидат, отговарящ на представата му за похитителя.
— Нарая е сериозен заподозрян — каза Сано. Той се посъживи и постигнатият успех освежи паметта му относно един инцидент, станал преди две години. — А какво ще кажеш за Кий Матаемон?
— По време на онази свада в двореца той се нахвърли върху мен с изваден меч — каза Хошина с тон, отхвърлящ всякаква възможна вина. — Стражите го хванаха, преди да ми се наложи да се бия с него. Умря по своя вина — ваденето на оръжие в двореца бе престъпление, наказуемо със смърт, и Матаемон — син на даймио Кий — бе принуден да извърши ритуално самоубийство. — Възможно е обаче роднините му да смятат, че аз съм причината за смъртта му.
Сано усети прилив на тържество, тъй като кланът Кий представляваше дори по-важна следа от търговеца. Хошина застина слисан — най-накрая бе осъзнал факта, че собствените му врагове бяха отговорни за похищението и за неволите му. През цялото време, докато разговаряха, той бе останал клекнал, но сега седна на пода и изпъна крака. Втренчи се в празното пространство като изоставен на самотен остров човек, съзерцаващ кораб, който прекосява океана, за да го спаси.
— Ще разпитам членовете на клана Кий и търговеца Нарая — заяви Сано.
— Разпитай ги и спаси господарката Кейшо, преди да съм се побъркал тук — Хошина скочи на крака и закрачи из помещението, сякаш надеждата за избавление бе отприщила в него необуздана енергия. Застана до прозореца, вкопчи се в решетките и се втренчи навън. — Ще ми се да можех да сторя нещо за спасението си — от гърдите му се изтръгна отчаян вик: — Не мога да понасям това бездействие!
После изведнъж сведе глава и раменете му увиснаха. Сано си даде сметка, че сърдечните неволи тежаха на Хошина не по-малко от застрашаващата го смърт. Почувства се задължен да предложи утеха, въпреки проявената към него злонамереност от страна на полицейския началник.
— Дворцовият управител Янагисава не те е изоставил — каза той.
Хошина изсумтя недоверчиво.
— Да го виждаш да се втурва тук, за да ме успокоява или спасява? Не… Вече изобщо не го е грижа за мен.
— Нареди ми да му докладвам, след като разговарям с теб — добави Сано.
— Просто иска да знае какво съм ти казал и дали има нещо, което може да му помогне да спаси майката на шогуна — в гласа на Хошина прозвуча негодувание, което обаче не скри мъката му. — Как ще петни достойното си име, като продължава да общува с мен?! Затова те кара да свършиш мръсната работа. Ти по-добре внимавай накрая той да не обере лаврите за всичко, което е твое дело.
— Негов бе замисълът ти да поискаш от мен услугата, която ти дължах, за да ти спася живота, нали?
Хошина се обърна, все така вкопчен в решетките на прозореца. Изгледа го така, сякаш Сано не беше с всичкия си, и после се засмя мрачно.
— Не, това е твърде сложно дори за почтения дворцов управител — Хошина отново отправи поглед навън.
На фона на слънчевата светлина, която струеше около него, стиснатите му ръце и главата му изглеждаха черни.
— Той се отказа от мен в момента, в който прочете писмото с исканията на похитителите.
Сано си даде сметка, че в някои отношения познаваше Янагисава по-добре от Хошина. Освен това осъзна, че всякакви опити да убеждава Хошина, че Янагисава не го е изоставил, бяха просто пилеене на време.
— Ще тръгвам — той викна на стражите да вдигнат резетата на вратата. — Ако в похищението е замесен Нарая или някой от клана Кий, ще го установя в най-скоро време.