— Ти пък си още по-безполезна — в кървясалите й очи припламна гняв. — Като дойдоха мъжете, ти защо не се би с тях, както ти беше казано?
Госпожа Янагисава седеше прегърбена от срам, а невзрачното й лице бе сгърчено от мъка. Рейко току-що бе научила, че стражите бяха дошли в помещението скоро след като тя бе избягала. Откривайки другарите си завързани и в несвяст, а самата нея — изчезнала, бяха взели меча от госпожа Янагисава, която се бе предала кротко, и бяха обсипали жените с ругатни, заплахи и въпроси, къде е Рейко.
— Страхувах се — прошепна госпожа Янагисава, кършейки ръце. — Съжалявам — тя отправи умолителен поглед към Рейко. — Моля ви, простете ми.
— Няма за какво — Рейко я потупа по рамото. — Правилно сте постъпили, като сте се предали. Всякаква съпротива би била по-скоро вредна, отколкото полезна — макар и разочарована от малодушието на госпожа Янагисава, Рейко бе доволна, че похитителите не бяха сторили зло на приятелките й.
— Следващия път като тръгна на почивка, няма да взема никоя от вас — обяви Кейшо. — Ще си избера силни и смели мъже, които могат да ме избавят от беди, а не да ми ги навличат!
Рейко, Мидори и госпожа Янагисава стояха безмълвни, като избягваха да се гледат в очите и се стараеха да не споменават, че никоя от тях не желаеше да съпровожда Кейшо и ако зависеше от тях, щяха да си останат у дома. Не посмяха да й напомнят, че похитителите бяха посекли нейните силни и смели телохранители или че бе напълно възможно изобщо да няма следващ път. Не посмяха да й изтъкнат, че преди провала тя бе подкрепила горещо плана на Рейко и че като си изкарва гнева на тях, по никакъв начин не облекчава тежкото им положение.
— Ако питаш мен, ти само влоши нещата — заяви намусено на Рейко Кейшо, скръстила пълните си ръце.
Рейко бе обзета от безутешност, защото не можеше да отрече, че Кейшо говореше истината. Тя дочу приглушен разговор откъм пазачите, които сега стояха пред самата врата. Шум от стъпки и някакво движение по-надолу подсказваха, че останалите етажи на кулата също бяха пазени. Дори и по някакъв начин да успееше отново да избяга от малкото помещение, никога нямаше да успее да се промъкне незабелязано покрай всички пазачи. Рейко изпъна крака и тъжно впери поглед в босите си нозе. Стражите им бяха взели обувките и чорапите. И да намереха лодка, за да прекосят езерото, докъде можеха да стигнат боси, преди похитителите да ги настигнат?
Толкова й беше мъчно, че усилията й всъщност бяха намалили шансовете им да се освободят! А след като тя не успя да ги спаси, дали изобщо имаше кой?
Търговецът Нарая ръководеше фабриката си за соев сос в област Канда, на север от замъка Едо. Тя се помещаваше в постройка с магазин в предната част и заемаше цяло каре между пътя и канала, очертан от два реда лодки къщи, между които плаваха шлепове. Гъсто населените махали, разположени на двата му бряга, бяха свързани помежду си с мостове.
Сано, който яздеше нагоре по улицата, придружен от четирима свои детективи, долови миризмата от фабриката още преди да стигнат до нея. Въздухът наоколо бе наситен с пикантния, натрапчив мирис на соев сос. Слязоха от конете пред фабриката. Входът бе закрит със завеса, върху която с бели йероглифи бе изписано името на Нарая. Влязоха в магазина, чиито стени бяха заети от горе до долу с рафтове с наредени по тях керамични съдини. Вътре имаше клиенти и продавачите ги обслужваха. Щом видяха новодошлите, разговорите им секнаха. — Искам да видя Нарая — заяви Сано на един от служителите. — Къде е?
— Във фабриката — отвърна мъжът, хвърляйки поглед към закритата със завеса врата в дъното на помещението. — Искате ли да го повикам, господарю?
— Не, благодаря. Сам ще го открия — Сано искаше да хване заподозрения неподготвен. Докато минаваше към другото помещение, следван от хората си, той си наложи да не прибързва със заключенията за Нарая. Вече се бе подвел, обвинявайки „Черния лотос“ за похищението. Не можеше да — си позволи друга грешка, която отново щеше да отклони разследването в погрешна посока. Не биваше да проваля шанса си за ново начало. Влязоха в дълбокото и сумрачно помещение на фабриката. През прозорците на стените и тавана проникваха слънчеви лъчи, които едва се просмукваха през пелената от дим и пара. От каците със соя в огнища с дървени въглища, и от житото, което се печеше във фурните, се носеха различни аромати. Потънали в пот работници само по препаски и ленти за косите изсипваха вдигащите пара зърна върху дървени скари, стриваха житото в хавани, влачеха корита с малц и солен разтвор и смесваха съставките. Сред тях се суетеше мъж на средна възраст, облечен в синьо кимоно.