Въпреки това Сано бе нащрек да не се подведе, връщайки се към първоначалната си теория. Дори и свещениците от „Черния лотос“ да желаеха смъртта на Хошина, те по-скоро биха го убили — както бяха сторили с толкова други свои врагове, — вместо да замислят подобно похищение. Би трябвало да им е ясно, че дори и да отстраняха Хошина, това нямаше да сложи край на гоненията срещу тях, организирани от бакуфу. Сано се замисли и за някои от елементите на престъплението, които не подхождаха на „Черния лотос“. Писмото с исканията говореше за лична атака срещу Хошина, а не за война на религиозна основа. Поемата далеч не звучеше като свещените писания на „Черния лотос“, които произлизаха от древни будистки текстове, а не от легенди за дракони.
Освен това един добър следовател не би позволил на заподозрян да оказва въздействие върху преценката му.
— След смъртта на дъщеря си ти си заплашил Хошина сан, че ще го накараш да си плати — припомни Сано на Нарая.
Търговецът сгърчи лице в гримаса на раздразнение.
— Това ли ви каза? Е, предполагам, че е тъй отчаян, че би измислил какво ли не, за да си помогне. Или смъртта на дъщеря ми е означавала толкова малко за него, че вече е забравил какво се случи помежду ни. Но в моята памет всичко е тъй ясно, все едно беше вчера. Ето какви бяха думите ми към Хошина: „Един ден ще страдаш за онова, което стори на дъщеря ми. Не можеш да избегнеш лошата карма, която си натрупал. Някой ден колелото на съдбата, което премаза дъщеря ми, ще премаже и теб!“
Зад страха на Нарая припламна въодушевление.
— И май предсказанията ми почват да се сбъдват.
Повторният разпит на Нарая се оказа безполезен, тъй като търговецът яростно отстояваше невинността си. Накрая Сано и детективите му напуснаха фабриката и се събраха отвън при конете си. Следобедното слънце вяло огряваше близкия канал; наоколо се носеха ругатни на лодкари; някакъв просяк вървеше, куцайки по прашния път, стиснал в ръка купичка за милостиня.
— Не изпускайте Нарая от очи, но бъдете дискретни — нареди Сано на двама от хората си. — Следвайте го навсякъде. Може да стори нещо, което да докаже, че той е похитителят, и да ни отведе при жените.
— Да, сосакан сама — отвърнаха в един глас детективите.
Но Сано се опасяваше, че Нарая бе поредната задънена улица в едно безплодно разследване, водено в погрешна посока. Това го караше още повече да съжалява за решението си да предотврати екзекуцията на Хошина и да се откаже от един шанс да спаси Рейко. Запита се как ли вървеше разследването на дворцовия управител сред членовете на клана Кий. Надяваше се на по-добри резултати от тези, които бе постигнал с Нарая, защото в противен случай за пореден път щяха да изпаднат в немилост.
Докато се качваше на коня, внезапен спомен повдигна духа му. Имаше още една скрита следа към краля дракон, която бяха пропуснали в суматохата, предизвикана от писмото на похитителите.
— Връщаме се в замъка Едо — нареди той, изплющя с юздите и препусна в галоп по улицата, а детективите му побързаха да го догонят.
Глава 17
Бурята на острова стихна и премина в лек дъждец, който се процеждаше през покрива на порутената кула. Вътре сред локвите и влажния мрак Рейко, Мидори, госпожа Янагисава и Кейшо седяха сгушени една в друга и наблюдаваха вратата, която се отваряше със скърцане. Свирепият самурай, който замалко не бе изнасилил Рейко, прекрачи прага на техния затвор. След него влязоха двама по-млади самураи, чиито износени дрехи и грубовато излъчване подсказваха, че са ронин.
— Ти — рече свирепият самурай, сочейки с пръст към Рейко. — Тръгвай с нас!
Рейко се стъписа.
— Защо? — гласът й трепереше от страха, свил сърцето й.
Откакто похитителите я бяха заловили извън замъка, тя нямаше какво друго да прави, освен да гадае какво щяха да сторят с нея и с другите жени. Здравият разум й подсказваше, че не можеха да ги държат тук просто ей така до безкрай. Господарят им, когото бе срещнала, най-вероятно имаше друга цел. Инстинктът й я предупреждаваше, че ще последва нещо по-лошо. Изглежда, моментът бе настъпил.
— Млъквай! — нареди й свирепият самурай и се навъси още повече. — Прави каквото ти казват!
Мидори изплака; от устата на госпожа Янагисава се изтръгна подобно на вой стенание. Рейко усети как се вкопчиха в ръката й, опитвайки се да я задържат.
— Никъде няма да ходи — обади се Кейшо с привидна дързост, зад която се долавяха нотки на паника. — Махайте се от тук и ни оставете на мира!