Самураят се ухили подигравателно и после кимна на другарите си. Те сграбчиха Рейко и я откъснаха от и ръцете на останалите жени.
— Рейко сан! — изплака Мидори.
Госпожа Янагисава издаде нечленоразделни звуци на протест. Кейшо изкрещя:
— Пуснете я, мръсни, гадни животни такива!
Докато мъжете я влачеха грубо към вратата, Рейко хвърли поглед към приятелките си. На лицата им и бе изписан ужас, че ще я загубят, и в същото време надежда за избавление.
— Ще се върна — каза им тя с увереност, която й се щеше наистина да изпитва. — Не се тревожете.
Отвън пред вратата бяха клекнали двама разбойници. Докато я съпровождаха до стълбите, не откъсваха от нея похотливи погледи. По-младият се спусна първи. Главатарят им застана плътно зад Рейко, сграбчи я за раменете и я принуди да поеме надолу по стъпалата пред него. Третият ги следваше. Тресчици от разбитите стъпала пробождаха босите й нозе. На по-ниските етажи имаше още пазачи, които бездействаха и пушеха лули. Щом Рейко и придружителите й приближиха вратата, жестокият самурай сграбчи Рейко за дясната ръка, а другарят му — за лявата. Другият вървеше плътно зад нея. Върхът на меча му бе опрян в гърба й. Сърцето й биеше до пръсване, стомахът й бе свит на топка.
Къде я водеха? Дали не възнамеряваха да довършат онова, което господарят им бе прекъснал?
Повлякоха я навън от кулата. Покритото с облаци небе бе обгърнало следобеда в сумрак. По лицето си усети капки дъжд; под босите й нозе каменната настилка бе студена и хлъзгава. Мъжете я преведоха през още стражи, които стояха по стъпалата, и поеха по познатата й пътека през горичката. Към тях се присъединиха още трима самураи. Дърветата ръсеха дъждовни капки; въздухът бе наситен с влага и миришеше на мокра пръст и гнили листа. Рейко почти не обръщаше внимание на острите клонки, които бодяха нозете й, защото в съзнанието й бе проблеснала ужасна мисъл: Похитителите възнамеряваха да убият своите жертви. Бяха избрали нея да бъде първата, която щеше да умре.
Паника стегна гърдите й; дъхът й излизаше на хрипове, докато се опитваше да овладее страха си. Копнееше за Сано, но от похищението бяха минали три дни, а него все още го нямаше. Вече и да дойдеше щеше да бъде твърде късно, за да я спаси.
Внезапно горичката остана зад гърба й. Пътеката пое покрай езерото — мътносиво отражение на небето, оградено от потънала в мъгла гора и планина на отсрещния бряг. Дали похитителите не се канеха да я удавят? Рейко си представи как Масахиро никога нямаше да разбере защо майка му не се бе върнала у дома. Обзе я паника, зави й се свят и тя залитна. Подкрепяна от мъжете, мина покрай запуснат пристан, който навлизаше навътре във водата. Зърна три лодки, завързани на колове. Бяха най-обикновени дървени черупки с оставени вътре гребла. Волята й за оцеляване превъзмогна страха от смъртта и повдигна духа й. Сега вече знаеше с какво можеха да прекосят езерото, само дето нямаше представа, как да се доберат дотам всички.
Свирепият самурай я подбутваше да върви бързо покрай лодките. Подигравателната му усмивка подсказваше, че бе разчел мислите й и се присмиваше на надеждите й.
От дясната й страна се издигаше постройка, която най-вероятно представляваше основната част на двореца. Покритият с плочи двор и рушащата се стена, върху която стърчаха порутени кули на стражници, гледаха към езерото. Зад стената се издигаше постройка с керемидени покриви, върху чиито извити стрехи гордо се извисяваха дракони от потъмняла мед. Пазачите преведоха Рейко през открит портал, останал без врати. Покрити с мъх каменни фенери очертаваха пътеката, която се виеше през потънала в бурени градина. Сградата изглеждаше непокътната, макар че гипсът бе почнал да се рони, откривайки захабено от времето дърво. Колоните на основата и решетките на прозорците бяха обвити с бръшлян. Тишината бе като жива, изпълнена с духовете на военни предводители от безвъзвратно отминала епоха, Рейко не преставаше да трепери, докато я водеха нагоре по ред стъпала, от там — през една отворена врата и по потънал в сумрак коридор. От дървените решетки на стените висеше разкъсана, покрита с плесен хартия. Дъските на пода бяха осеяни с тъмни петна и някакво вътрешно чувство й подсказа, че там, където сега стъпваше, бе проливана кръв. Мястото бе пропито със зловеща миризма, която усилваше ужаса й. Дали скоро дъсченият под щеше да попие и нейната кръв?
Завиха зад един ъгъл и влязоха в помещение, което явно служеше за приемна. Вътре бе задимено, а въздухът бе наситен със сладко-горчивия мирис на тамян. През нащърбените пукнатини на плъзгащите се врати в стената се виждаше веранда. Подът в предната част бе застлан с овехтели татами, а на подиума зад тях, застинал в очакване, стоеше мъжът в изпъстреното с фигури на дракони кимоно. Голяма избледняла фреска зад гърба му изобразяваше фантастичен сюжет със сини вълни и зелени водорасли, които се носеха над градини и беседки. Той проследи с поглед Рейко и хората си, които прекосиха помещението и спряха пред него. И отново зловещият му мрачен поглед прониза Рейко с пламтящи стрели. И отново особеният копнеж в очите му я изпълни с неясна тревога.