— Драконът вдига бодливата си опашка — прошепна той. — Величественото му тяло се издува и пулсира. Измежду блестящите му люспи струи пара. Пламтящият му дъх разпалва страст.
Рейко потръпна от тази скверна пародия на любовна поема. Задави я предчувствие за болезнено изнасилване и ужасяващ позор.
— Океан от желание обгръща принцесата в подводния дворец. Кожата й с цвят на слонова кост пламва. Тя разтваря розовите си коралови устни. Волята й се стапя в неговата мощ. Тя е готова да бъде покорена.
Потръпващите му устни докоснаха ухото й. Ръката му трепереше, докато галеше врата й.
— Отдай ми се сега, Анемона, прекрасна моя удавена принцесо — измърмори той. — Възнагради ме за справедливостта, която ще ти донеса.
Рейко проумя с ужас, че мъжът не играеше игра. Връзката му с реалността бе тъй слаба, че той непрестанно забравяше коя е тя, и всъщност вярваше, че е жената, която наричаше Анемона. Не бе просто ексцентрик, проявяващ известна неразумност — бе невменяем. Какъв смисъл се надяваше тя да открие в целта на един безумец?
Скова я нерешителност. Отблъснеше ли го, приятелките й можеха да умрат, но ако приемеше безропотно ласките му, това нямаше да бъде достатъчна гаранция, за оцеляването им. Беше ли длъжна да му се отдаде?
Или да се съпротивява? Ако влезеше в двубой с него, кой щеше да я убие — той или хората му?
— Ти трепериш — каза кралят дракон. — Свиваш се от допира ми. Защо ми се струва, че не ме желаеш? В думите му отекнаха обида и объркване. Рейко не смееше да помръдне или да заговори. Ръката му продължи да я гали. После той възкликна:
— А-ха! — доволен от прозрението. — Моята припряност накърнява женската ти чувствителност. Предпочиташ да отложим върховния миг, докато се опознаем отново. За мен е чест да осъществя желанието ти. Очакването само ще усили предстоящата наслада.
Кралят дракон отдръпна ръка от врата й. Стана и викна на хората си:
— Отведете я обратно в кулата.
Такова неистово облекчение заля Рейко, че мускулите й омекнаха и от гърдите й се изтръгна въздишка. Но макар че безмълвно отправи горещи благодарности към божествата, знаеше, че това бе само отсрочка.
Мъжете влязоха в помещението и я заобиколиха. Кралят дракон се втренчи в нея с пламтящи очи и потъмняло от лъст лице:
— Довиждане до следващия път, скъпа моя Анемона.
Докато я отвеждаха, Рейко редеше горещи молитви да стане чудо, което да я спаси, преди този миг да настъпи.
Глава 18
Пътят към Изу се отклоняваше от Токайдо в югозападна посока и криволичеше през планински, рядко населен пейзаж. Докато Хирата и детективите му се носеха в галоп по пътя, облаците се разпръснаха, откривайки ясно синьо небе, а следобедът стана по-топъл. Слънчевата светлина и сенките обагриха кипарисовите гори в различни нюанси на зелено. От пукнатини в скалите се издигаше пара; на места бълбукаха топли извори; вулкани издишаха струйки дим. Пред погледа на Хирата се мярваха малки селца по склоновете и оставаха зад гърба му, докато копитата на коня ритмично биеха земята под него. Вятърът свиреше в ушите му; шеметната скорост и увереността, че се носи към Мидори, повдигнаха духа му. Изведнъж тримата спряха конете си на едно кръстовище, където главният път се пресичаше с друг, по-тесен, който продължаваше на изток и на запад в пустошта.
Във внезапно настъпилата тишина Хирата дочу птича песен. От западната страна на пътя забеляза издълбана в скалата ниша. В нея бе поставена каменна статуетка на Джизо — шинтоисткия бог, покровителстващ пътуващите.
— Ето го параклиса, за който спомена Горо — каза Фукида.
— Похитителите са отпратили носачите, защото не са искали някой да види накъде ще поемат оттук нататък — заключи Маруме. — Носили са сандъците сами до кръстовището. И според вас в каква посока са се отправили?
Странни трептения в ясния светъл ден изостриха сетивата на Хирата. Той застана на кръстовището и се озърна — първо в едната посока, после в другата. Някакъв вътрешен компас му посочи пътя към Мидори.
— Оттук — каза той и поведе другарите си, поемайки в западна посока.
Първо изкачиха един склон, после заслизаха надолу и скоро се озоваха на равното. Кипарисови, борови и дъбови гори стесняваха пътя и затъмняваха слънцето. Тримата яздеха един след друг, като Хирата се движеше начело и оглеждаше внимателно конския тор и стъпканите листа по пътя пред себе си.