Госпожа Янагисава само изгледа Рейко в умозрително мълчание. Рейко се извърна, наведе се над легена и наплиска с вода лицето си с желанието да можеше да отмие ужасяващото впечатление, което похитителят бе оставил у нея. Другите жени не знаеха какво се бе случило между нея и господаря на похитителите, защото не им бе казала. Не искаше да разстройва Мидори или да подтикне Кейшо към нов изблик на ярост. Единственото, което им спомена, бе, че мъжът, който наричаше себе си краля дракон, й бе поднесъл храна, без да й стори никакво зло. Беше ги уверила, че не ги заплашва непосредствена опасност, макар че истината бе друга — срещата с краля дракон бе влошила собственото й положение.
Рейко огледа почистената стая, вещите и храната, които бяха донесли пазачите. Кралят дракон я ухажваше, предоставяйки им удобства. Представи си каква отплата очакваше от нея. Потръпна и притисна една от кърпите към лицето си. Но колкото и да й бе отвратително, че бе привлякла един зъл нежелан обожател, започна да схваща, че чувството на краля дракон към нея бе уязвимост, от която вероятно би могла да се възползва.
Стресна я леко докосване по ръката. Рейко се обърна и видя госпожа Янагисава, която коленичи до нея.
— Това не е всичко, което се е случило между вас и краля дракон… нали? — прошепна тя.
Рейко не искаше да сподели с нея тайната си и да насърчава някаква по-специална близост помежду им. Но бе длъжница на госпожа Янагисава, тъй като тя й бе съдействала в опита за бягство, и то с риск за живота си. А и имаше нужда да обсъди страховете и плановете си с някого.
Тя хвърли поглед към другите две жени, кимна скришом на госпожа Янагисава и прошепна в отговор:
— Ще ви кажа по-късно, когато заспят.
Глава 20
Часове след като Сано бе докладвал за набелязаните от Хошина заподозрени, същата сутрин дворцовият управител Янагисава яздеше по главния булевард на района, в който се намираха именията на даймио, придружаван от своите телохранители. Тълпите от самураи, движещи се пеша или на коне, се отдръпваха, за да му сторят път. Той и антуражът му спряха пред едно имение, чиито порти с двоен керемиден покрив носеха кръглия герб на клана Кий. Веднага щом слязоха от седлата, стражите им отвориха вратите.
— Добър ден, почитаеми дворцов управителю — поздравиха го в хор те и се поклониха.
Високият ранг на Янагисава му даваше правото да влиза в почти всяка къща, а тук той бе повече от сигурен в радушния прием. Влезе в двора, където се шляеха войници, и един капитан от охраната дойде да го поздрави.
— Владетелят Кий е на тренировъчния терен за бойни изкуства — каза капитанът. — Ще ми позволите ли да ви отведа там?
— Няма нужда — отвърна Янагисава. — Знам пътя.
Докато вървеше по алеята покрай постройките, съпроводен от хората си, дворцовият управител прибягна до тактиката, която прилагаше открай време да не дава външен израз на чувствата си. Лицето му бе спокойно, маниерите му — достолепни, но духът му се гърчеше от болка, отчаяние и ужас. Той не очакваше неприятности от предстоящия разговор с владетеля Кий — даймио от провинция Сендай и глава на клана, който Сано бе назовал като заподозрян в похищението. Цялата му злочестина бе свързана с Хошина.
Колкото и да се опитваше, Янагисава не можеше да заличи ужасния спомен за това, как Хошина се бе молил за живота си. Не можеше да отрече вината си или срама, че бе отказал да го зашити, нито заплахата, която бе превърнала собствения му живот в кошмар. Трябваше да спаси Хошина, и то не само заради любовта помежду им. Загубеше ли него и партньорството им, това щеше да отслаби политическите му позиции, щеше да го направи уязвим за враговете му, сред които бе и владетелят Мацудайра. Загубеше ли благоволението на шогуна, те щяха да побързат да го атакуват. Нуждата да спаси Хошина се преплиташе с абсолютната необходимост да освободи господарката Кейшо и да запази властта си. Янагисава се надяваше, че разговорът с владетеля Кий щеше да спомогне за постигането на поне една от тези цели.
Тренировъчният терен за бойни изкуства на владетеля Кий представляваше голяма правоъгълна поляна, заобиколена с конюшни и пълна със самураи. Две армии, разграничени с цветни знамена, които бяха завързани на прикрепени към гърбовете им пръти, разиграваха въображаема битка. Войниците препускаха на конете си по тренировъчното поле и се сражаваха с дървени мечове. Около тях се вдигаше прах, отекваха бойни викове. Командирите издаваха команди с рязък глас, стражите сигнализираха, надувайки раковини. Щом навлезе в терена, Янагисава веднага забеляза владетеля Кий.