— Значи не си виждала Марико, преди да замине на пътуването? — уточни Сано.
— Пътуване? Какво пътуване? — Юка поклати глава. — Не знаех, че Марико ще заминава. Мислех, че работи в замъка Едо. Не съм я виждала от шест месеца — по добродушното й лице премина сянка — бе започнала да схваща, че посещението на следователя на шогуна не вещаеше нищо добро за нея. — Да не би Марико да е сторила нещо лошо?
Сано с тревога осъзна, че Юка не бе научила за смъртта на дъщеря си. Може би служителите от замъка, които имаха задължението да уведомят семействата на убитите прислужнички на Кейшо, още не бяха стигнали до нея. Вероятно тя не можеше да чете и затова бе пропуснала информацията за клането. Задачата да й съобщи скръбната вест се падаше на него.
— Елате, нека да седнем — той направи знак на детективите си да се отдалечат и да го оставят насаме с Юка.
Взе метлата от ръцете й и я облегна на стената на магазинчето за чадъри. Двамата седнаха един до друг на единственото стъпало в сянката на стрехите и Сано внимателно й обясни, че дъщеря й е била убита. Докато говореше, наблюдаваше как очите й станаха като от стъкло вследствие на шока и неспособността да повярва на чутото. Ужас окръгли устните й. От гърдите и й се изтръгна мъчително стенание. Тя бързо извърна лице, за да скрие мъката си.
— Моля, извинете ме, господарю — прошепна Юка.
Сано видя, че по страните й проблеснаха сълзи. Сърцето му се сви, защото не можеше да си представи как би се чувствал на нейно място, ако разбереше, че е изгубил единственото си дете. Неспособен да я утеши, отиде до продавача на чай и й донесе купичка с димяща течност. Юка отпи, преглъщайки риданията си, и после се приведе над купичката в ръцете си, сякаш жадуваше за топлината й дори в този зноен ден. След като се поуспокои, заговори с немощен и пропит от безутешност глас.
— Знаех си, че някой ден Марико ще свърши зле. Само че не разбирам защо стана така.
Времето го притискаше и въпросите напираха в устата му, но Сано чакаше и слушаше. Юка заслужаваше утехата да поговори за детето си и той имаше чувството, че ако я остави да разкаже историята си, както на нея й се искаше, това можеше да му предостави повече ценни факти, отколкото един официален разпит.
— Марико беше седемгодишна, когато баща й почина — продължи Юка. — Едно време той работеше в магазинчето за чадъри. Собственикът ме съжали и ме нае за прислужничка. Позволи ми да живея с Марико в задната стаичка. Трябваше да работя ден и нощ. Не можех да наглеждам Марико, но в началото не се тревожех, защото тя бе толкова тиха и послушна, толкова добра. Дори когато поотрасна, пак й се доверявах, мислех си, че може да се грижи за себе си. Не беше хубаво момиче… поне не от тези, след които тичат момчетата. Марико не приличаше и на девойка, която би приела подкуп, за да шпионира господарката си. Сано бе обзет от съмнение, че тя е била шпионката на краля дракон в двореца. Нима и тя щеше да се окаже поредната задънена улица въпреки лъжата и скътаните в пояса златни монети?
— Но преди две години, когато стана на тринайсет, започна да излиза и понякога я нямаше с дни. Питах я къде ходи, но никога не ми отговаряше. С времето ставаше все по-мълчалива… — в тона на Юка прозвучаха гневът, объркването и притеснението, които й бе причинило поведението на дъщеря й. — Дори когато й се карах или я удрях, тя стискаше устни и се втренчваше в празното пространство.
Сано се напрегна от предчувствието, че му предстои да научи нещо важно. Беше убеден, че одисеята на Марико от улицата на майсторите на чадъри до краля дракон започваше именно от тук. — Една вечер, след като я нямаше цели пет дни — продължи майката, — се събудих от стенания. Отворих очи и видях, че Марико лежи на пода, гърчи се от болка, притиснала ръце към корема си, и вика за помощ. Станах да видя какво й е. Реших, че е болна. Но малко по-късно тя роди момченце. Беше колкото ръката ми… мъртвородено. Юка се втренчи с отсъстващ поглед в пространството пред себе си, сякаш наблюдаваше картината от спомените си.
— Нямах представа, че е била бременна. Попитах я кой е бащата. Тя само затвори очи. Увих бебето и го оставих в кофата за боклук. Не исках никой да разбере, че се е опозорила. Надявах се, че ще й послужи за урок и че ще престане да търчи по разни мъже.
Тази обичайна история за пропаднало бедно момиче криеше някакъв загадъчен подтекст, който изостри любопитството на Сано и той изпита желание да чуе повече.
— Но на следващия ден Марико пак се измъкна — продължи Юка. — Не беше казала нито дума за случилото се! Разбрах кой е мъжът, съвсем случайно от един служител в магазина. Той ми каза: „Онзи ден видях твоето момиче в «Гинза». Хироши сан бил там по работа и останал толкова до късно, че затворили портите и той не успял да се прибере у дома. Отишъл в една странноприемница да потърси подслон за през нощта. На вратата се появил някакъв мъж и казал: «Няма свободни стаи». На Хироши сан това му се сторило странно, защото мястото било тъй тихо, че изглеждало празно. Хвърлил поглед към помещението през рамото на мъжа и видял вътре Марико.“