В съзнанието на Сано отекна предупредителен сигнал, че всеки миг може да се сдобие с важна следа.
Едва успя да потисне порива си да прекъсне Юка, за да й зададе въпросите, които го вълнуваха.
— Толкова се зарадвах, когато разбрах къде е Марико — продължи тя. — Помолих Хироши сан да ме заведе при нея и да ми помогне да я прибера у дома. Той е добър човек и се съгласи. На следния ден двамата отидохме заедно в странноприемницата. Спряхме при вратата и мъжът излезе да ни посрещне. Аз му казах: „Дошла съм да прибера дъщеря си Марико“. А той отвърна: „Тя не е тук“. Ядосах се, защото, още щом го погледнах, разбрах, че той е бащата на детето. „Лъжете“, казах му. „Доведете ми Марико. Няма да си тръгна от тук без нея“. Но тогава той извика от къщата двама мъжаги със зъл вид и им нареди да ме прогонят. Изхвърлиха ни навън от портите. А той ми подвикна: „Дойдеш ли пак, ще те убия!“ Двамата с Хироши сан се прибрахме у дома. Стана ми ясно, че Марико се е забъркала с лоши хора, и исках да я спася, но не знаех какво да сторя, към кого да се обърна. Просто се надявах, че ще оцелее. Молех се да се върне вкъщи.
Юка седеше с приведена глава, без да вдига поглед към Сано.
— Чаках цяла година, до миналата есен. Беше през осмия месец. Марико се появи призори. Влезе в стаята, залитайки; беше задъхана, сякаш беше тичала дълго. По лицето й имаше рани и синини. Дрехите й бяха разкъсани и оцапани с кръв. Миришеше на дим. Не ми каза какво се е случило, само се притисна до мен и се разплака.
Миналата есен… осмият месец. Това време бе запечатано неизличимо в паметта на Сано, свързано със събития, които никога нямаше да забрави. Хрумна му възможно обяснение за странното поведение на Марико и за състоянието й през въпросната сутрин. Той се смръщи, обзет от странното усещане, че кръгът от факти се затваря и случаят отново го връща към позицията, която бе изоставил след пристигането на писмото с исканията на похитителите. Сърцето му заби учестено, изпълнено с вълнение и неверие.
— Измих Марико и я сложих да си легне. Четири дни нито хапна, нито каза нещо, само лежеше и плачеше. Заспеше ли, все се стряскаше насън и викаше: „Не, не!“, сякаш някой я нападаше — и Юка показа как Марико бе мятала глава, размахвайки ръце. — Събуждаше се с писък.
Сано внимаваше да не се увлича, съзирайки връзки, и които не съществуваха. Трябваха му повече доказателства, преди да се върне към теорията, която обстоятелствата бяха опровергали.
— Аз я успокоявах — продължи Юка — и след известно време тя взе да изглежда по-спокойна. Раните й заздравяха. Започна да се храни, да се мие и облича. Казвах й: „Светът е опасно място. Заминеш ли пак, ще пострадаш още повече. Стой си тук, където си в безопасност“. Мислех си, че е разбрала. Тя остана месец. Беше вежлива, покорна и ми помагаше в работата. Но точно когато бях започнала да вярвам, че се е променила, замина отново. Следващия път, когато се върна, беше точно преди Нова година. Дойде с двама самураи. Тя каза: „Майко, дойдох да се сбогувам“.
В гласа на Юка прозвуча умора.
— По това време вече нищо от постъпките й не можеше да ме изненада. Попитах я къде отива. „В замъка Едо“, отвърна тя, а един от самураите добави: „Ще стане прислужничка на майката на шогуна“ и я отведоха. Оттогава не съм я виждала.
Нов сигнал отекна в главата на Сано, когато откри поредната следа, която свързваше Марико с похищението. Изчака малко, за да не обезпокои тъжните мисли на Юка, после каза:
— Шогунът ми нареди да открия човека, виновен за престъпленията, между които е и убийството на дъщеря ти. Нуждая се от помощта ти.
— От моята помощ? — Юка вдигна поглед. Лицето й, цялото на бразди и червени петна от плача, сякаш се бе състарило с десет години. — Какво мога да сторя аз, че да ви помогна?
— Опиши ми къде се намира странноприемницата, където сте ходили да дирите Марико — Сано предполагаше, че в нощта преди пътуването Марико бе отишла там.
— Намира се на пътя, който пресича главната улица в Гинза, осем преки след монетния двор — каза Юка. — Свийте вляво. На табелата на странноприемницата има нарисуван шаран.