— Можеш ли да ми опишеш мъжа, когото сте видели там?
Сано смяташе за възможно да не е бил бащата на мъртвороденото дете на Марико, а кралят дракон или някой негов слуга.
Юка се замисли.
— Беше около трийсет и пет годишен, висок — Сано мислено отбеляза, че вероятно почти всички хора й изглеждаха високи. — Беше красив, но в него имаше нещо, което ме уплаши — тя се смръщи, полагайки усилие да опише по-добре впечатлението си. — Очите му. Бяха тъй черни, че не можех да надзърна в тях. Почувствах се така, сякаш заплашваха да ме погълнат в мрака си.
— Разбра ли как се казва?
Юка поклати глава. Макар че Сано й зададе още доста въпроси, тя не можа да си спомни нищо повече за мъжа. Но вероятно странните очи щяха да помогнат повече за разпознаването му, отколкото каквито й да било подробности за останалите му черти или облеклото му.
— Кои бяха двамата самураи, които дойдоха с Марико последния път, когато я видя?
— Не знам — отвърна Юка. — Не се представиха. А аз бях твърде уплашена, за да ги огледам по-внимателно. Но носеха гербове като вашия. Тя посочи герба на Токугава с изображението на трилистна ружа върху наметалото му. Той усети, че го побиват тръпки. Ако мъжете, които бяха отвели Марико в крепостта Едо, бяха наистина васали на Токугава, налице бе доказателство, че някой в бакуфу я бе внедрил като шпионка в женското крило. Сано изпита ужас при мисълта, че може да му се наложи да заяви на шогуна, че сред най-доверените хора на режима се крие предател. Възможността да разшири издирването на краля дракон, разследвайки собствените си другари, го изпълни с ужас, както и рискът при един подобен акт. Никога не бе отстъпвал пред заплахата, докато диреше истината.
— Марико сигурно е вършила ужасни неща, за които аз така и не разбрах — разрида се Юка отново. — Вероятно смъртта е наказанието, което си е заслужила.
— Може и да не е така — Сано се изправи. — Мисля, че дъщеря ти се е замесила с човек, който я е принуждавал да върши непристойни неща.
Макар и сведенията да предполагаха, че Марико е била съучастничка в похищението, според него тя бе и невинна жертва, която не си е давала сметка за злите кроежи на краля дракон и е била заробена от него. Тайнствеността около живота й само загатваше как несъзнателно бе станала негово безропотно оръдие и как отделни нишки на престъплението в един момент се преплитаха. Освен това Сано смяташе, че Марико го бе отвела една стъпка по-близо до краля дракон. Сега вече имаше и нови причини да бъде още по-настойчив в разследването, независимо от риска, който поемаше.
— Давам ти дума, че ще пратя убийците на Марико на съд и ще отмъстя за убийството й — обеща Сано на Юка.
Глава 22
— Не можех да разкажа на Мидори или на господарката Кейшо всичко, което стори кралят дракон, защото не исках да ги плаша — прошепна Рейко на госпожа Янагисава. — Но ще обясня на вас… ако имате достатъчно смелост да понесете лошата вест.
— Да, имам — отвърна госпожа Янагисава с нетърпение, доволна, че Рейко щеше да й се довери, което правеше твърде рядко.
Беше привечер и хладният въздух вече проникваше в помещението на затворничките. В златистата светлина на залеза, навяваща тъга, Рейко и госпожа Янагисава седяха заедно в един ъгъл и разговаряха приглушено, а Мидори и Кейшо спяха на дюшеците, сгушени под завивките. Откъм стражите, охраняващи постройката, долитаха неясни шумове. В клоните на дърветата се носеше грачене на птици и диво пърхане на крила; цикадите и щурците бяха подхванали своята нощна погребална песен. Усилващият се бриз плискаше вълните в основата на кулата.
— Помолих краля дракон да ни пусне — прошепна Рейко, — но той отказа. Дори не пожела да ми каже къде се намираме. Когато го попитах защо ни държи затворени тук, той ми заяви, че търсел възмездие… от човек, когото не назова по някаква своя причина… не разбрах каква. Попитах го дали смята да ни убие, и той ми отвърна, че се надявал да не се стигне дотам.
— Какво е имал предвид? — попита госпожа Янагисава.
Рейко се засмя горчиво.
— Предполагам, че дали ще живеем, или ще умрем, зависи от прищявката му.
Госпожа Янагисава усети как надеждата й за оцеляване се стопява, но възроденото им приятелство облекчаваше мъката й. Тя стисна ръцете на Рейко в своите.
— Ако трябва да умрем, поне ще умрем заедно. Тя почувства как Рейко трепна, и се досети, че приятелката й крие още някаква информация. — Има ли още нещо, което ви безпокои? — попита госпожа Янагисава не само защото искаше да знае и какво се бе случило между Рейко и мъжа, който наричаше себе си краля дракон.
Откакто бе забелязала Рейко за първи път преди близо четири години, тя искаше да знае всичко за нея. Рейко въплъщаваше онова, което госпожа Янагисава не притежаваше. Тя се отличаваше с хубост, която липсваше на госпожа Янагисава. Рейко имаше съпруг, който я обожаваше; госпожа Янагисава се измъчваше от несподелена любов към дворцовия управител, който рядко си даваше сметка, че тя съществува. Рейко имаше дете, което бе толкова съвършено, колкото, Кикуко бе увредена. Завистта бе превърнала интереса на госпожа Янагисава към Рейко в обсебване.