Рейко се обърна несигурно, с помръкнало от болка и тревога лице и с блеснали от сълзи очи.
— Но каква друга възможност имам, освен да се опитам да го изиграя? Той ще ме обладае, каквото и да става. Разбрах го от начина, по който ме гледаше, от начина, по който ме докосваше. Позорът ми е неизбежен.
Тя отпусна тяло примирена. После отново изпъна рамене, сякаш отхвърлила страха и отчаянието си.
— Може пък да се опитам да се възползвам от създаденото положение, вместо да се предавам без бой. Ще направя каквото е необходимо, и ще понеса каквото трябва, за да ви спася!
Рейко придоби смелия и решителен вид на воин, готов да се хвърли в битка. Изгледа последователно госпожа Янагисава, Мидори и Кейшо. — Ние всички ще ви бъдем искрено признателни — макар че казваше истината, госпожа Янагисава почувства пореден прилив на гняв и ревност. Рейко не бе само красива, тя бе тъй благородна, че бе готова да жертва себе си заради другите. Докато гледаше приятелката си, търпимостта й към съвършенството й изведнъж изчезна подобно на лед, сковал езеро, чиито води внезапно се бяха сгорещили до точката на кипене. Стисна ръце тъй силно, че ноктите й се врязаха болезнено в плътта, оставяйки кървави полумесеци върху дланите й.
Дори тук, в този окаян затвор, Рейко сияеше като ярък пламък, а госпожа Янагисава бе просто мрачна сянка. Тя не можеше да понесе контраста помежду им. Сега мъката й я тласна в противоположния полюс на любовта й към Рейко. Изгаряйки от омраза, тя закопня да види Рейко унизена, съвършенството й — потъпкано, съпругът и детето й, цялата благодат, която я обкръжаваше — отнети завинаги. Госпожа Янагисава знаеше, че желанието й да разруши онова, което не можеше да притежава, беше безсмислено; съсипването на изпълнения с щастие живот на Рейко нямаше да облекчи собствената й съдба. Тя вече го бе пробвала веднъж и бе осъзнала грешката си. Но въпреки това дълбоко в сърцето си продължаваше да смята, че сполуката във вселената е ограничена и че Рейко бе получила повече от самата нея. Вкопчи се в идеята, че като предприеме действия срещу Рейко, би могла да промени равновесието на космичните сили в своя полза и да спечели щастието, което й принадлежеше по право.
Но как би могла да се опълчи срещу Рейко, когато те трябваше да останат единни срещу общия си враг? Как би могла да откликне на поривите си, без да изложеше на риск собствения си шанс за освобождение?
— Никога не съм вършила нещо подобно — лицето на Рейко бе изопнато от тревога. — Как да действам сега?
— Когато часът настъпи, ще знаете какво да сторите — отвърна госпожа Янагисава на глас, а наум довърши: Аз също!
Глава 23
Преди да поеме към странноприемницата, където бяха видели Марико, Сано се бе прибрал у дома и бе сформирал отряд от двайсет детективи, тъй като имаше предчувствие за онова, което щеше да открие там, и очакваше, че ще се нуждае от военна сила. Сега, след като над града се бе спуснала поредната знойна нощ, той и хората му пристигнаха в област Гинза, която носеше името на монетния двор, основан преди повече от осемдесет години от първия шогун на клана Токугава.
Гинза представляваше еднообразен блатист район, разположен южно от замъка Едо. На север от него се простираха огромните имения на даймио; на юг върху земята, отстъпена от залива Едо, странични клонове на клана Токугава поддържаха кейове и складове за ориза, отглеждан в провинциите им. На запад междуградският път Токайдо пресичаше покрайнините на Едо, а на изток се намираше местност, прорязана от канали, които се използваха за пренасяне на дървен материал. Сано яздеше с отряда си по главната улица на Гинза, покрай укрепените постройки на монетния двор и имението на местния представител на режима, през квартал с разпръснати магазинчета, къщи и противопожарни кули. Прозорците и портите към страничните улички бяха осветени, от балконите и отворените врати долитаха гласове, но улиците бяха пусти.
При осмата пресечка Сано и детективите спряха пред портата, оставиха един от тях да пази конете и продължиха пеша по улицата, която бе обгърната в мрак, разкъсван единствено от безцветната яйцевидна луна, увиснала ниско над далечните хълмове. Движеха се безшумно в колона по един покрай затворените за през нощта складове към южния край на Гинза. Тук търговският квартал отстъпваше място на селски къщи насред гориста местност. Пътят свършваше при висока дъсчена ограда, зад която се виждаха дървета и постройки със сламени покриви. Върху табелата на входа се мъдреше груба рисунка на шаран, а до нея бяха изписани йероглифите за „странноприемница“.
През оградата се процеждаше слаба светлина, но когато Сано и хората му се събраха безшумно отвън, не чуха нищо, освен цвърчене на насекоми и далечен лай на кучета. Сано и детектив Иноуе надникнаха през процепите на портата. Вътре се виждаше градина, от която започваше къса, покрита с чакъл пътека, водеща към странноприемницата. Над входа й висеше окачен на стрехата запален фенер. На верандата стояха двама самураи — неподвижни и бдителни, които пазеха странноприемницата от нежелани посетители. Присъствието им подсказа на Сано, че мястото наистина представляваше онова, което бе предположил, след като бе изслушал странната история на Марико. Щом се отдръпнаха от оградата, сърцето му заби учестено от обзелото го вълнение. Сано посочи детектив Иноуе заедно с още четирима от хората си и им нареди: