— Прехвърлете се тихо през оградата, обезвредете пазачите отпред и всички останали, които видите. Щом сте готови, отворете безшумно портата и ни пуснете вътре.
Детективите тръгнаха да изпълнят заповедта. Докато чакаха на тъмната улица, Сано имаше чувството, че са минали часове, но скоро портата се отвори. Иноуе му направи знак и той бързо се вмъкна в двора, последван от детективите си.
— Открихме осем пазачи — прошепна Иноуе, докато другите минаваха през вратата. — Сега всички са в безсъзнание. Иначе мястото изглежда пусто.
Сано и хората му извадиха мечовете си и поеха предпазливо нагоре по пътеката към постройките, скупчени между дърветата и свързани със закрити проходи. Прозорците бяха с капаци, от вътрешността нищо не подсказваше присъствие, но от земята се долавяше странно ритмично туптене.
— Чувате ли това? — прошепна Сано.
Хората му кимнаха с мрачни лица, защото бяха разпознали звука от една своя предходна подобна и мисия. Те обходиха двора, опитвайки се да определят местонахождението на източника. Сано посочи към малък склад с керемиден покрив и дебели гипсови стени. Иноуе напъна обкованата с желязо врата. Тя се отвори и звукът тутакси се усили. Сано различи гласове, които припяваха монотонно, както и биене на барабани. В мрака на нощта се носеха приглушени викове и стенания, а във въздуха се долавяше познат остър мирис на тамян. Сано надзърна в склада. В средата на голия дървен под се виждаше стълба, която се губеше в квадратен отвор, откъдето се издигаше дим, мъждукаше светлина и се чуваше същият неясен шум.
— Слизаме долу — обяви Сано.
Осмина от хората му побързаха към дупката, за да проучат пътя. Първи по стълбата пое Сано, следван от хората си. Озоваха се във влажна шахта с миризма на пръст и предпазливо заслизаха надолу. Скоро припяването, звуците на барабани и виковете ги обгърнаха. На дъното всички се скупчиха в изба, осветена от оскъдната светлина, която се процеждаше през завесата, закриваща някаква врата. Шумът, който сега бе станал оглушителен, идваше от нея. Сано бързо се приближи до вратата и повдигна завесата. В издълбано в земята, подобно на пещера помещение танцуваха жени, облечени в червени кимона, и се въртяха трескаво, размахвайки броеници от черни мъниста. Наоколо биеха барабани и подскачаха мъже с бръснати глави и сиви монашески раса. На пода се гърчеха и прегръщаха в дива сексуална оргия множество чисто голи поклонници. Стенания на екстаз и болка се носеха от двойки и групи от различни възрасти и в различни пози. Покрай противоположната стена стотици свещи горяха сред стотици димящи кадилници на един олтар под фреска, която изобразяваше огромно черно цвете. Пещерата бе таен храм на „Черния лотос“. Оргията бе един от ритуалите на сектата.
— Слава на „Черния лотос“! — припяваха танцуващите и биещите барабаните.
Изпълнен с отвращение от тази скверна сцена, Сано пристъпи в пещерата, придружен от хората си. Поставените извън закона членове бяха тъй отдадени на ритуалните си действия и на сексуалната истерия, че изобщо не забелязаха появата им. Сред тях крачеше свещеникът им — висок мъж с блестящ брокатен епитрахил върху шафрановата си роба. В ръката си държеше горяща факла, очите му бяха затворени, но босите му нозе се движеха пъргаво сред оргията. Дръзките му изсечени черти бяха застинали в изражение на неестествено спокойствие. Устните му се движеха в беззвучни слова; върху паството му се сипеха пепел и искри от факлата му.
Сано пое дълбоко дъх и изкрещя:
— Спрете!
Танцьорите залитнаха и замръзнаха намясто. Барабанните удари секнаха, а монасите застинаха неподвижно. Множеството на пода престана да се гърчи и извива. Виковете и стенанията заглъхнаха. Свещеникът спря насред крачка и отвори очи. Всички се втренчиха ужасени в Сано, хората му и вдигнатите им мечове. Пещерата усили звука от рязко поемане на дъх.