— Не искам. — казах аз, сякаш произнасях заклинание, сякаш издигах невидим щит срещу врага — против самият себе си. — Не искам! Ти… нямаш власт… над мен… Антон Городецки!
През две врати и четири дебели стъкла Костя се обърна и ме погледна с недоумение. Беше ли ме чул? Или просто се чуди защо спрях?
Усмихвайки се напрегнато, аз отворих вратата и влязох в гърмящата хармоника на прехода между вагоните. Шефският вагон наистина се оказа приятно местенце. Чисти килимчета на пода, пътека в коридора, бели завески на прозорците, меки матраци, не напомнящи постелката на негъра Джим, натъпкана с царевична слама.
— Кой ще спи горе, кой долу? — деловито се поинтересува Едгар.
— На мен ми е все едно. — отвърна Костя.
— Аз бих предпочел горе. — казах аз.
— Аз също. — кимна Едгар. — Разбрахме се.
На вратата вежливо се почука.
— Да. — Инквизитора дори не обърна глава. Беше началникът на влака — с поднос, на който имаше никелиран чайник с вряла вода, чайник със запарка, чашки и някакви бисквитки-вафлички, дори кутия със сметана. Сериозен мъж — строен, с разкошни мустаци, униформата му стои като излята.
А лицето — глупаво-глупаво, като на новородено пале.
— Пийте със здраве, скъпи гости!
Ясно. Също под въздействие на амулета. Все пак това, че Едгар е Тъмен, поставяше отпечатък върху методите му.
— Благодаря. Уведомявай ни за всички, които са се качили в Москва, но слизат по пътя, уважаеми. — каза Едгар, поемайки подноса. — Особено за онези, които не слизат на своята гара, а по-рано.
— Ще бъде изпълнено, ваше благородие! — кимна началникът на влака.
Костя хихикна. Аз почаках, докато нещастникът излезе и попитах:
— А защо „ваше благородие“?
— Откъде да знам? — сви рамене Едгар. — Амулета настройва хората на подчинение. А вече кого виждат в мен при това: строг ревизор, любим чичо, уважаван артист или генералисимус Сталин — това е техен проблем. Този, явно, много е чел Акунин. Или е гледал стари филми.
Костя отново изсумтя.
— Нищо весело няма в това. — ядоса се Едгар. — И нищо ужасно, също. Максимално щадящ хорската психика метод. Половината истории за това, как някой е возил в колата си Якубич или е пуснал Горбачов без ред, са следствие от такива внушения.
— Не на това се смея. — обясни Костя. — Представих си ви в униформа на белогвардейски офицер. Внушавате уважение.
— Смей се, смей се… — наливайки си кафе, каза Едгар. — Какво става с компаса?
Аз мълчаливо оставих бележката на масата. Сумрачният образ увисна във въздуха — кръглата основа на компаса, лениво въртящата се стрелка.
Налях си чай и отпих. Чаят беше вкусен. Сварен внимателно, както е положено за „високоблагородия“.
— Във влака е, мръсника… — въздъхна Едгар. — Господа, няма да крия от вас алтернативите. Или ще заловим престъпника, или влакът ще бъде унищожен. Заедно с всички пътници.
— По какъв начин? — деловито попита Костя.
— Има няколко варианта. Взрив на газопровод до влака, случайно пускане на бойна ракета от изтребител… в краен случай — ракетата ще е с ядрена бойна глава.
— Едгар! — много ми се искаше да вярвам, че пресилва нещата. — Тук има минимум петстотин пътника!
— Малко повече. — поправи ме Инквизитора.
— Това не трябва да се прави!
— Не трябва да изпускаме книгата. Не трябва да допуснем някой безпринципен Различен да си сътвори армия и да прекроява света по свой вкус.
— Но ние не знаем какво иска той!
— Ние знаем, че не се е поколебал да убие Инквизитор. Ние знаем, че той е много силен и преследва някаква неизвестна за нас цел. Какво е забравил той в Средна Азия, Городецки?
Аз свих рамене.
— Там има много древни центрове на сила… — промърмори Едгар. — Няколко безследно изчезнали артефакти, няколко лошо контролирани територии… Какво още?
— Милиард китайци. — внезапно каза Костя.
Тъмните се втренчиха един в друг.
— Ти съвсем си откачил… — неуверено каза Едгар.
— Милиард и нещо. — насмешливо уточни Костя. — Ами ако смята да проникне в Китай през Казахстан? Ето това ще бъде армия! Милиарди Различни! А и Индия…
— Ходи се пери. — не се съгласи Едгар. — Даже идиот няма да се реши на това. Откъде ще вземаме Сила, ако една трета от населението станат Различни?
— Ами ако е идиот? — не се отказваше Костя.
— Ето затова ще приложим крайни мерки. — отряза Едгар.
Те говореха сериозно. Без ни най-малки съмнения — може ли да убият тези омагьосани кондуктори, дебелобузите хора в командировка. Щом трябва, значи трябва. Фермерите, унищожаващи заболелият от чума добитък също не се вълнуват.