— Какво общо има властта? Ако е решил да открадне книгата — защо трябваше да ми съобщава, че я е намерил? Щеше да я прибере тихомълком и да се скрие. Той беше сам, когато я намери! Разбираш ли? Сам!
— Може би не е разбрал веднага с какво си има работа. — парира Костя. — Или не се е решил веднага на престъплението. Но да инсценира собствената си смърт и да избяга с книгата, докато ловим убиеца му — това е великолепен ход!
Едгар задиша по-учестено. Кимна:
— Добре. Ще помоля да проверят. Още сега ще се свържа с… с Висшите в Москва и ще помоля да проверят праха.
— За по-сигурно помоли едновременно и Хесер, и Завулон. — посъветва го Костя. — Не можем да сме сигурни, че никой от двамата не е замесен.
— Не учи батко си как се правят деца… — изръмжа Едгар. Настани се по-удобно и се отнесе.
Да, Хесер и Завулон също нямаше да се наспят тази нощ…
Аз се прозях и казах:
— Господа, вие както искате… аз си лягам.
Едгар не отговори — беседваше мислено с някой от Великите. Костя кимна и също се мушна под одеалото.
Аз се покатерих на горното легло, съблякох се и метнах джинсите и ризата на етажерката. Свалих си часовника и го сложих до главата си — не обичам да спя с часовник. Под мен Костя щракна лампата и в купето стана тъмно.
Едгар седеше без да помръдва. Уютно потракваха колелата. Казват, че в Америка, където използват дълги монолитни релси, специално правят нарези — за да имитират снажданията и да пресъздават това уютно потракване на колелата…
Не ми се спеше.
Някой беше убил Висш вампир. Или самият вампир беше инсценирал убийството си. Няма значение. Във всеки случай този някой притежаваше немислима Сила.
Защо му е да бяга? Да се крие във влака — с риск целият влак да бъде унищожен, или, например, да бъде обкръжен от стотина Висши, които да направят тотална проверка? Глупаво, ненужно, рисковано. Като си станал най-силният Различен, рано или късно властта ще дойде при теб. След сто години, след двеста — когато всички забравят и за вещицата Арина, и за митичната книга. Витезслав трябваше да разбира това.
Това… това е някак твърде по човешки. Неясно и нелогично. Никак не приличаше на действията на мъдър и силен Различен.
Но само такъв Различен можеше да убие Витезслав.
Пак не пасва…
Долу Едгар помръдна. Въздъхна, пошумоля с одеялото и се качи в леглото си.
Затворих очи и се постарах да се отпусна максимално.
Представих си как релсите се проточват зад влака… през гари и спирки, покрай градове и села, до самата Москва, и как се разбягват пътищата след гарата, за да станат на дупки край центъра, след стотици километри да се превърнат в разбити шосета, да допълзят към западналото селце, към стария дървен дом…
„Светлана?“
„Чаках те, Антоне. Как сте там?“
„Пътуваме. Нещо странно става…“
Постарах се максимално да се открия пред нея… е, или почти максимално. Да размотая своята памет, като руло плат на тезгяха на крояча. Влака, Инквизиторите, разговорът с Лас, разговорът с Едгар и Костя…
„Странно“ — след кратка пауза каза Светлана. „Много странно. Имам чувството, че някой си играе с вас. Това не ми харесва, Антоне.“
„И на мен. Как е Надя?“
„Отдавна спи.“
В такъв разговор, достъпен само за Различните, няма интонации. Но все пак нещо ги заменя — аз почувствах леката неувереност на Светлана.
„Не си ли в къщи?“
„Не. Аз… съм на гости на една старица.“
„Светлана!“
„Именно на гости, не се притеснявай! Реших да обсъдя ситуацията с нея… и да узная нещо за книгата.“
Да, трябваше веднага да разбера, че не само безпокойството за дъщеря ни е накарало Светлана да ни напусне.
„И какво изясни?“
„Това е била книгата «Фуаран». Онази същата. Истинската. И… за сина на Хесер също сме били прави. Бабката се е веселила от сърце… и е възстановявала полезни контакти.“
„А после е пожертвала книгата?“
„Да. Оставила я е с пълната увереност, че бързо ще намерят тайника и ще прекратят търсенето.“
„И какво мисли за станалото?“ — аз старателно избягвах имената, сякаш такъв разговор можеше да се подслуша.
„Струва ми се, че е в паника. Макар да се преструва, че не й пука.“
„Светлана, колко бързо «Фуаран» може да превърне човек в Различен?“
„Почти мигновено. Трябват ти десетина минути, за да произнесеш всички заклинания, после са нужни няколко съставки… или по-точно казано, една… кръв от дванайсет човека. Дори и по капка, но от дванайсет различни души.“
„Защо?“
„За това трябва да се пита Фуаран. Сигурна съм, че вместо кръв би свършила работа всяка течност, но вещицата е привързала заклинанието към кръвта… Общо взето — десет минути подготовка, дванайсет капки кръв — и можеш да превръщаш човек в Различен. Или цяла група хора, важното е всички да са в твоето полезрение.“