„И каква ще бъде силата им?“
„Най-различна. Но слабите могат да се издигнат до по-високо ниво с последващо заклинание. На теория от всеки човек може да се направи Висш маг.“
Имаше нещо в думите й. Нещо важно. Само че още не можех да хвана тази нишка…
„Светле, а от какво се бои… старицата?“
„От масово превръщане на хората в Различни.“
„Не смята ли да се предаде?“
„Не. Смята да се омита по-бързо. И аз я разбирам.“
Въздъхнах. Все пак си струваше да привлечем Арина под отговорност… струваше си, ако Инквизицията не й предяви обвинения в саботаж. И пак — Хесер…
„Светле, попитай я… попитай я защо похитителя би се отправял на изток? Може би там, където е написана «Фуаран», книгата ще бъде по-силна?“
Пауза. Колко жалко, че това не е телефон, че не мога да поговоря директно с вещицата. Уви, пряк разговор е възможен само между близки хора. Или поне съмишленици.
„Не… Тя много се учуди. Каза, че «Фуаран» не е привързана към никоя местност. Книгата ще работи ако щеш в Хималаите, ако щеш в Антарктида, ако щеш — на Брега на Слоновата Кост.“
„Тогава… тогава разбери може ли Витезслав да се възползва от нея? Все пак е вампир, нисш Различен…“
Отново пауза.
„Може. Ако щеш — вампир, ако щеш — върколак. Ако щеш — Светъл, ако щеш — Тъмен. Никакви ограничения. Само човек не би могъл да се възползва от книгата.“
„Това е ясно… И нищо друго?“
„Нищо, Антоне. Смятах, че тя ще ни подскаже нещо… но сбърках.“
„Добре. Благодаря. Обичам те.“
„И аз. Почини си. Сигурна съм, че на сутринта всичко ще стане по-ясно…“
Тънката нишка, проточила се между нас, се скъса. Аз се повъртях, настанявайки се по-удобно. После не се сдържах и погледнах към масичката.
Стрелката на „компаса“ се въртеше както преди. „Фуаран“ беше във влака.
През нощта се будих два пъти. Единият път, когато при Едгар дойде някой от Инквизиторите и докладва за липса на каквито и да е доклади. Вторият път, когато влака спря в Тамбов и Костя тихо излезе от купето.
Станах малко след десет.
Едгар пиеше чай. Костя, порозовял и свеж, дъвчеше сандвич със салам. Стрелката се въртеше. Всичко беше както преди.
Аз се облякох направо в леглото и скочих долу. В комплекта с бельото имаше миниатюрно парченце сапун, с което приключваше цялата ми достъпна хигиена.
— Вземи… — каза Костя, подавайки ми полиетиленов плик. — Взех едно-друго… в Тамбов…
В пакета имаше пакет самобръсначки за еднократна употреба, флакон с гел за бръснене „Жилет“, четка за зъби и паста „Нов бисер“.
— Забравих за одеколона. — добави Костя. — Не се сетих.
Нищо чудно, че е забравил — вампирите, както и върколаците, не обичат силните миризми. Може би ефектът от чесъна, който за повечето вампири е напълно безвреден, е свързан с това, че им пречи да намират жертвата си?
— Благодаря. — казах аз. — Колко ти дължа?
Костя махна с ръка.
— Вече му платих. — съобщи Едгар. — Между другото, и на теб се полагат командировъчни. Петдесет долара на ден, плюс пари за храна — по касова бележка.
— Добре си живее Инквизицията. — заядох се аз. — Някакви новини?
— Хесер и Завулон се опитват да се справят с останките на Витезслав. — той каза точно така — „с останките“, тържествено и официално. — Трудно е да се разбере нещо. Нали знаеш, колкото по-стар е вампира, толкова по-малко остава от него след смъртта му…
Костя съсредоточено дъвчеше сандвича.
— Ами да. — съгласих се аз. — Ще ида да се измия.
Във вагона вече се бяха събудили почти всички, само две купета, в които снощи празнуваха твърде активно, останаха затворени. Аз изчаках кратка опашка и се натъпках в казарменият уют на влаковата тоалетна. От железния чучур на крана лениво се стичаше топла водичка. Полираният метален лист, заменящ огледалото, беше отдавна и безнадеждно зацапан със сапунени пръски. Чистейки зъбите си с твърдата китайска четка, аз си спомних снощният разговор със Светлана.
Имаше нещо важно в думите й. Имаше — но така си и остана неразбрано, нито от Светлана, нито от мен.
И аз трябваше да разбера какво.
Прибрах се в купето макар и не приближил се към истината, но с идея, която ми се струваше плодотворна. Спътниците ми вече приключваха със закуската и аз, затваряйки вратата, веднага преминах на въпроса:
— Едгар, имам идея. На някой дълъг преход твоите хора ще започнат да откачват вагоните. Един по един. За да не спира влака, някой от тях ще контролира машиниста. Ние ще следим компаса. Веднага щом бъде откачен вагонът с книгата — стрелката ще го покаже.