С ритник изби чашата от ръцете ми, аз се залепих за прозореца. Рамката затрещя. А на мястото на Костя се въртеше сив вихър — ударите с ръце и крака се редуваха с неимоверна, достъпна само за киногероите скорост. На всички страни летяха пръски кръв и парчета плът, сякаш някой беше решил да хвърли в миксера парче прясно месо.
После Костя изскочи в коридора, огледа се — и скочи към прозореца, сякаш не забелязвайки дебелото двойно стъкло.
Стъклото също не го забеляза.
Костя се мярна още веднъж зад прозореца, докато се търкаляше по склона — и влакът продължи пътя си.
Бях чувал за такъв трик от вампирския арсенал, само че винаги го бях считал за пълна измислица. Дори в справочниците срещу „минаване през стени и стъкла в реалния свят“ стоеше срамното „н.п.“ — „непотвърдено“.
На пода на купето лежаха в безформена купчина двама инквизитори — толкова разкъсани, че нямаше смисъл да се проверяват за пулс.
На третия му беше провървяло — той седеше на леглото, притискайки раната в корема си.
Под краката му течеше кръв.
Пътниците на горните легла вече не крещяха — единият беше затиснал глава с възглавницата, другият гледаше надолу със стъклен поглед и тихо хихикаше.
Аз станах и с подгъващи се крака излязох в коридора.
Глава 5
Както беше казал героят на един стар черен виц — „ситуацията се подобрява!“.
Пътниците в спалния вагон седяха в купетата си и с празни очи се взираха в прозорците. Минаващите през вагона хора неизвестно защо ускоряваха крачка и не се оглеждаха. В затворено купе, заедно с двата опаковани в черни найлонови чували тела, лежеше ранения инквизитор, който вече четири часа бе обработван от лечебните заклинания на негов колега. Още двама инквизитора стояха на пост пред вратата в нашето купе.
— Как се досети? — попита Едгар.
Той излекува челюстта ми за три минути, веднага след като помогна на ранения си колега. Аз не попитах какво ми имаше — просто натъртване, пукване или счупване. Излекувал го е, край. Само че двата предни зъба останаха избити и беше неприятно да ги докосвам с език.
— Спомних си нещо за „Фуаран“… — казах аз. В суматохата на първите минути след бягството на Костя имах време да си измисля версия. — Вещицата… е, Арина, тя каза, че според легендите, заклинанието от „Фуаран“ действа, ако имаш кръв от дванайсет човека. Дори и по капка…
— Защо не каза по-рано? — рязко попита Едгар.
— Не му придадох голямо значение. Тогава цялата история с „Фуаран“ изглеждаше пълна измислица… Костя спомена, че коктейлът му се състои от кръв от дванайсет донори… и се сетих.
— Ясно. Витезслав не е имал под ръка дузина хора. — кимна Едгар. — Ако беше казал веднага… ако беше казал…
— Ти знаеше ли състава на коктейла?
— Да, разбира се. В Инквизицията се обсъждаше „коктейлът на Саушкин“. Никакви чудеса не прави, няма да те вдигне на по-високо ниво, отколкото ти е дала природата. Но, наистина, позволява на вампира да се вдигне до своя максимум, без да убива хора…
— Да се вдигне или да падне? — попитах аз.
— Ако не убива — да се вдигне. — сухо отвърна Едгар. — А ти не знаеше… ама че работа…
Аз премълчах.
Да, не знаех. Не исках нищо да знам. Юнак… И сега двама инквизитора лежат в черен найлон и никой не може да им помогне…
— Стига за това. — реши Едгар. — Каква полза вече… Той лети, виждаш ли?
Аз хвърлих поглед към „компаса“. Да… наистина. Разстоянието до Костя, или по-точно — до книгата, не се променяше, макар че влакът се носеше най-малко със седемдесет-осемдесет километра в час. Значи — лети след нас. Не бяга!
— Наистина му трябва нещо в Средна Азия… — объркано каза Едгар. — Само че какво?
— Трябва да извикаме Великите. — казах аз.
— Сами ще дойдат. — махна с ръка Едгар. — Съобщих им всичко, окачих портал… те ще решат какво ще правят.
— Ясно какво ще решат. — измърморих аз. — Завулон ще иска да му предадат провинилият се Костя. А главното — „Фуаран“.
— Никой няма да получи книгата, не се притеснявай.
— Освен Инквизицията ли?
Едгар премълча.
Аз се настаних по-удобно. Опипах челюстта си.
Не ме болеше.
Жалко за зъбите. Ще се наложи да ходя или на стоматолог, или при целител. Но бедата е там, че дори най-добрите Светли целители не могат да лекуват безболезнено зъби! Не могат, и това е то…
Стрелката на „компаса“ потрепваше, сочейки направлението. Разстоянието не се променяше — десет-двайсет километра. Значи Костя се бе съблякъл, преобразил в прилеп… или в някаква друга твар? В гигантски плъх, вълк… няма значение. Превърнал се е в прилеп и лети след влага, стискайки в лапи вързоп с дрехите и книгата. Къде ли я е крил, негодникът? По тялото си? В таен джоб на дрехите?