— Няма да стане… — каза Хесер. И добави: — За щастие. Какво му пречи разрушеният самолет? Ще се преобрази на прилеп и ще се приземи.
Зад прозореца изплува перона. Локомотивът запищя, приближавайки се към гарата.
— Ядрени зенитни ракети. — упорито казах аз.
Хесер ме погледна удивено. Каза:
— Какви ги говориш? Какви ядрени заряди… отдавна са свалени от въоръжение. Само противоракетната отбрана около Москва остана. Но той няма да тръгне към Москва.
— А къде? — напрегнах се аз.
— Откъде да зная? Задачата ти е той да не отиде никъде. — отряза Хесер. — Така! Той спря!
Аз погледнах компаса. Разстоянието между нас и Костя започна да нараства. Дали е летял като прилеп, или е бягал като Сивият Вълк от приказката — но сега Костя беше спрял.
Но беше интересно, че Хесер дори не гледаше към „компаса“.
— Аерогарата. — доволно каза Хесер. — Край на разговорите. Върви. Реквизирай някой с хубава кола — и отпрашвай към аерогарата.
— А… — започнах аз.
— Никакви артефакти, ще ги усети. — спокойно възрази Хесер. — И никакви придружители. Сега той чувства всички ни, разбираш ли? Това е! Изчезвай!
Спирачките изскърцаха и влака спря. Аз се спрях за момент на вратата и чух:
— Да, именно със „сив молебен“. Няма смисъл да усложняваме. Така ще те заредим, че ще го размажеш като конфитюр по земята.
Това е. Явно шефът е толкова съсредоточен, че вече няма нужда да се разговаря с него — той чуваше мислите ми още преди да се оформят в думи.
В коридора минах покрай Завулон — и неволно се дръпнах, когато той одобрително ме потупа по рамото.
Завулон не се обиди. Каза:
— Успех, Антон! Разчитаме на теб!
Пътниците мирно стояха по купетата си. Само началникът на влака, говорещ нещо в микрофона, ме изпрати със стъклен поглед.
Аз сам си отворих вратата, пуснах стъпалата и скочих на перона. Някак много бързо ставаше всичко. Твърде бързо…
А на гарата беше обичайната блъсканица. Шумната компания, изсипала се от съседния вагон, гръмогласно питаше: „Къде са дамите, родните?“. „Дамите“ — на възраст от двайсет до седемдесет — вече откликваха на зова. Сега ще има и водка, и бира, и печени пържоли, и пирожки с подозрителен пълнеж.
— Антоне!
Аз се обърнах. До мен стоеше Лас с преметната през рамо чанта. От устата му стърчеше незапалена цигара, видът му беше спокоен и умиротворен.
— И ти ли слизаш? — попита Лас. — Ако искаш, ще те откарам някъде. Чака ме кола.
— Хубава кола ли? — уточних аз.
— Май че е „Фолксваген“. — Лас се намръщи. — Става ли? Или само на „Кадилак“ си съгласен?
Аз се обърнах и погледнах към прозорците на вагона. Хесер, Завулон и Едгар ме гледаха.
— Става. — мрачно казах аз. — Е… извинявай. Наистина много бързам, колата ми трябва. Обръщам те…
— Ами да тръгваме тогава, защо стоим, като бързаш? — попита Лас, прекъсвайки стандартната формула за вербуване на волнонаемен.
И така ловко се вмъкна в тълпата, че не ми оставаше нищо друго, освен да го последвам.
Ние си пробихме път през хаотичното гарово телодвижение и излязохме на площадчето. Аз догоних Лас и го докоснах по рамото:
— Обръщам те…
— Да, виждам, виждам. — прекъсна ме Лас. — Привет, Рома!
Приближилият се мъж, макар че неизвестно защо ми се искаше да кажа „гражданин“, беше доста висок и някак по детски пълен — целият заоблен, плавен. Малка уста, устни като кокоше дупе, очите — също малки, дори зад очилата изглеждаха неизразителни и скучни.
— Здравей, Александър. — някак много церемониално поздрави гражданина, плавно протягайки ръка към Лас. И се втренчи в мен.
— Това е Антон, мой приятел, ще го откараме ли? — предложи Лас.
— Защо да не го откараме. — печално се съгласи Рома. — Колелата се въртят, пътят е равен.
И, обръщайки се, се отправи към новичък „Фолксваген-Бора“.
Качихме се в колата. Аз нагло се настаних на предната седалка. Лас изхъмка, но покорно се качи отзад. Роман запали двигателя и попита:
— Къде да ви откарам, Антоне?
Речта му също беше плавна, заоблена, сякаш не говореше, а изписваше думи във въздуха.
— Към аерогарата и спешно. — мрачно казах аз.
— Къде? — с искрено изумление каза Роман. Погледна към Лас: — Може би трябва да намерим такси за твоят приятел?
Лас ме погледна смутено. После, също толкова смутено, погледна към Роман.
— Добре. — казах аз. — Обръщам те към Светлината. Отхвърли Тъмнината, защити Светлината. Давам ти взор да отличиш Доброто от Злото. Давам ти вяра да вървиш в Светлината. Давам ти смелост да се сражаваш с Тъмнината.
Лас хихикна. И моментално замълча. Наистина, работата не е в думите. Думите не могат да променят нищо, ако ще да ги произнасяш с интонация, сякаш са главни букви. Това е като заклинанията на вещиците — мнемонична формула, включваща „шаблон“ в моята памет. Аз мога и сам да подчиня човек, но така… така е по-правилно. Сработва отдавна проверен механизъм.