Всички не сме доиграли нещо в детството си.
— Ти ще пазиш колата. — казах му аз. — Това е много отговорна работа. Разчитаме на теб.
— Служа на светлината! — изграка Роман.
— Никога нямаше да повярвам… — изстена Лас на задната седалка. — И аз ли ще пазя колата?
— Да. — кимнах аз. — Само че… много те моля — не се опитвай да бягаш.
Отзад се дочу бълбукане. Може би трябваше да обърна и Лас към Светлината? Така ще е по-човечно… че само се тормози човека.
Но не ми остана време за размисъл — колата влетя на площадката пред аерогарата и със скърцане на спирачки спря пред входа. Никой не ни обърна внимание — закъснява човека за полета си, нищо чудно…
Аз извадих бележката на Арина. Погледнах „компаса“.
Стрелката се поклащаше, но все още сочеше посоката.
Дали Костя е почувствал, че се приближавам? Хесер е сигурен в това.
И какво ме чака?
Колкото и да е странно, до този момент не изпитвах страх. Вътрешно не бях готов да гледам на Костя като на враг — при това такъв враг, който е способен на убийство. Аз съм маг второ ниво, а това съвсем не е малко. Зад мен е цялата мощ на Нощния Патрул, а сега — ама че нечувана работа! — и на Дневния. И какво може да ми направи един-единствен вампир, та ако ще и да е Висш?
Но сега си спомнях озъбеното лице на Витезслав.
Костя го е убил. Бил е по-силен.
— Лас. — спокойно казах аз. — Имам една молба… Върви след мен. На известно разстояние. Ако нещо се случи…
Лас отпи, хвърли празната бутилка на седалката и разсъдливо каза:
— Защо пък не? Напред, бледолики Блейд!
Явно в момента морето му беше до колене. Да се напиеш — това отчасти е добър метод да се защитиш от вампир. Кръвта на пияния човек му е неприятна, а на силно пияния — дори отровна. Може би затова вампирите винаги са предпочитали Европа, а не Русия?
Но вампирът може изобщо да не отпие от кръвта на убития човек. Храненето си е хранене, работата — работа.
— Не се приближавай. — повторих аз. — Отдалеч.
— Пазете се, шефе! — помоли Роман. — Късмет! Разчитаме на вас!
Погледнах го и си спомних прощалното напътствие на Завулон.
Колко си приличаме.
Колко си приличаме всички — Различните и хората. Тъмните и Светлите.
— Бавно, спокойно, без агресия. — казах си аз, гледайки пушещите пред входа на аерогарата мъже. Повечето от тях бяха интелигентни, с костюми и вратовръзки. Чистачката с оранжево елече, смучеща „Беломор“, изглеждаше странно сред тях. — Бавно и спокойно…
Тръгнах към сградата. Пушачите се отдръпнаха — в мен сега имаше толкова много Сила, че дори обикновените хора бяха способни да я почувстват.
Да я почувстват — и благоразумно да се отдръпнат настрани.
Влизайки, се огледах — Лас, усмихвайки се добродушно, вървеше след мен.
Къде си, Костя?
Къде си ти, Висши вампире, никога не убивал хора заради Сила?
Къде си ти, мечтаещият да стане Властелин на Света, като в някой долнопробен холивудски екшън?
Там, където и момчето-вампир, опитващо се да излъже своята съдба…
Ще те убия.
Не „трябва да те убия“, не „мога да те убия“, не „искам да те убия“. Стига толкова уточнения. Вече минах през „трябва“ — целият в сълзи и сополи, интелигентски анализи и самооправдания. Минах през „мога“ — с комплексите и напъните на маг трето ниво, Различния, достигнал своя таван. Минах през „искам“ — през емоции и страсти, гняв и жалост.
Сега просто ще направя онова, което трябва да направя.
Безразлични са ми фалшивите идеали и подправените цели, лицемерните лозунги и двуличните постулати. Вече не вярвам нито в Светлината, нито в Тъмнината. Светлината — това е просто поток фотони. Тъмнината — това е просто отсъствие на светлина. Хората — това са по-малките ни братя. Различните — това са елита на човечеството.
Къде си, Костя Саушкин?
Накъдето и да си се отправил — към древните източни артефакти, към милиардната армия от китайци-магове, — аз няма да ти позволя да победиш. Къде си?
Аз спрях насред залата — не много голямата зала на провинциалната аерогара. Струва ми се, че го чувствам…
В мен се блъсна запотен мъж с куфари, извини се и продължи нататък. Мимолетно отбелязах — неиницииран Различен, Светъл, бои се да лети със самолети, долетял благополучно, отпуснал се — затова е станал видим.
Сега това не ми беше интересно.
Костя?
Аз се обърнах така, сякаш ме повикаха. Втренчих се във вратата с надпис „Служебен вход“ и кодова брава.
Нечута от никого мелодия звънеше сред шума на аерогарата.
Струва ми се, че той ме вика.
Бутоните на кодовата брава послушно светнаха, когато протегнах ръка към тях. Четири, три, две, едно. Много хитър код…