Затворих очи и се вслушах. Тишина.
„Хесер!“
Тишина.
„Хесер! Учителю!“
„Съвещавахме се, Антоне.“
В мисленият разговор няма интонации. И все пак… все пак почувствах сянка на умора в думите на Хесер.
„Той отиде в Байконур. «Фуаран» наистина действа. Той иска да превърне всички хора на Земята в Различни!“
Млъкнах, защото разбрах — Хесер е наясно. Той бе видял и чул всичко — с моите очи и уши ли, с други магически методи ли — не е важно.
„Трябва да го спреш, Антоне. Последвай го и го спри.“
„А вие?“
„Ние държим канала, Антоне. Снабдяваме те със Сила. Знаеш ли колко Различни даваха Сила за «сивия молебен»?“
„Досещам се.“
„Антоне, аз няма да мога да се справя с него. И Завулон няма да може да се справи. И Светлана. Сега можем само едно — да ти осигуряваме енергетично захранване. Теглим Сила от всички Различни в Москва. Ако се наложи — ще започнем да я теглим директно от хората. Няма време да се преустройваме, за да използваме други магове като излъчватели. Костя трябва да бъде спрян от теб… с наша помощ. Алтернативата е ядрен удар по Байконур.“
„Няма да мога да отворя пряк портал, Хесер.“
„Ще можеш. Порталът още не се е затворил докрай, трябва да намериш отвора и отново да го активираш.“
„Хесер, не ме надценявай! Дори с вашата Сила аз съм маг второ ниво!“
„Антоне, опомни се. Ти стоя пред Саушкин, когато той произнесе заклинанието. Вече не си второ ниво.“
„А… какво?“
„Над първото има само една категория. Висша. Стига приказки, върви след него!“
„Но как да го победя?“
„Както искаш.“
Аз отворих очи.
Лас стоеше пред мен и махаше с ръка пред очите ми.
— О! Жив си! — зарадва се той. — Та за какъв Патрул става дума? Какво, аз сега също ли съм маг?
— Почти. — казах аз и направих крачка напред.
Ето тук стоеше Костя… падна… разпери ръце… появи се портала…
В човешкият свят — празно.
Духа вятър, по бетона шумоли смачкан на топка целофан от цигарена опаковка…
В Сумрака — празно.
Сива мъгла, каменни канари на мястото на сградите, мърдащи пипала на синия мъх…
Втори слой на Сумрака.
Тежка, оловна мъгла… призрачна, мъртвешка светлина от тежките лъчи… синя искрица на мястото на портала…
Аз протегнах ръка — в човешкият свят, в първия слой на Сумрака, във втория слой на Сумрака…
И хванах с пръсти гаснещата синя искрица.
Почакай. Не изгасвай. Ето ти Сила — ревяща енергия, разкъсваща границата между световете. Изтича от пръстите — като огнени капки върху гаснещи въглени…
Расти, отваряй се, излез под яркото слънце — още ще трябва да поработиш! Аз усещам следата на онзи, който е отворил портала. Виждам как го е направил. Ще успея да повторя пътя му.
И дори не ми трябват заклинания — всички тези смешни формули на непознати древни езици, както не трябваха на вещицата Арина, варяща своите отвари, както не трябват на Хесер и Светлана.
Значи това било — да бъдеш Висш маг?
Не да заучаваш схеми, а да чувстваш движението на Силата?
Колко удивително… и колко просто.
И работата не е във възможностите, не е в поразяващата сила на файърбола или мощността на „фриз“-а. Зареден с чужда Сила, или натрупал много собствена, дори обикновен маг може да удари така, че и на Висшия да му дойде много. Работата е в свободата. Като между плувец, дори и най-талантливия — и най-мързеливия делфин.
Колко ли е било трудно на Светлана — да живее с мен, забравяйки за своята Сила, забравяйки за своята свобода? Това не е разлика между силен и слаб — това е разлика между здравия и инвалида…
Но нали живеят — обикновените хора? Живеят и със слепи, и с парализирани. Защото все пак главното не е в свободата. Свободата — това е оправдание на подлеците и глупаците. Говорейки „свобода“, те мислят не за чуждата свобода, а за собственото си робство.
И дори Костя — който не беше нито глупак, нито подлец, — се бе хванал на същата кукичка, която вече беше разкъсала бузите на революционери от всички цветове — от Спартак до Троцки, от гражданина Робеспиер до комендант Че Гевара, от Емелян Пугачов до безименния шахид.
А нямаше ли да се хвана и аз самият? Само преди десет, преди пет години?
Ако ми бяха казали — „всичко може да се промени веднага — и към по-добро“? Може би ми е провървяло.
Поне в онези, които бяха до мен. Които винаги клатеха със съмнение глава при думите „свобода и равенство“.
Порталът се разтвори пред мен — синя призма, сияещи нишки — ребрата, проблясваща лента — стените…
Аз отгърнах нишките с ръце и влязох в портала.
Глава 7