Той се надигна, бутна настрани техниците и те послушно се опънаха в стойка „мирно“.
— Ще се наложи да отворя портал към станцията. А за тази цел трябва да знам точното й местоположение. И все пак грешките са възможни… дори неизбежни.
Аз не чувствах как ми чете мислите. Но той ги четеше.
— Ти разбра всичко правилно, Антоне. Аз съм готов да се отправя на станцията във всеки момент. Още преди да успеете да направите каквото и да било. И дори Хесер и Завулон да се скъсат от напъване, Силата ви няма да стигне. Аз съм максимално силен, разбираш ли? Аз достигнах абсолютната Сила. По-висш просто няма! Хесер се надяваше, че твоята дъщеря ще стане първата такава вълшебница… — Костя се усмихна. — Та така — аз вече станах!
— Вълшебница ли? — позволих си да се усмихна аз.
— Абсолютен маг. — отряза Костя. — И затова не можете да ме победите. Не можете да съберете повече Сила, разбираш ли? Аз съм абсолютът!
— Ти си абсолютната нула. — казах аз. — Ти си абсолютният вампир.
— Вампир, маг… каква е разликата? Аз съм абсолютния Различен.
— Прав си, няма разлика. Ние всички живеем за сметка на човешката Сила. И ти съвсем не си най-силния — ти си най-слабия. Ти си абсолютната празнота, в която се влива чуждата Сила.
— Дори и така да е. — Костя не започна да спори. — Това нищо не променя, Антоне. Вие не можете да ме спрете и аз ще изпълня това, което съм замислил.
Той помълча за секунда, после каза:
— А ти все пак няма да минеш на моя страна… за какво си мислиш?
Аз не отговорих. Аз теглех сила.
От Хесер и Завулон, от Тъмните и Светлите, от добрите и злите. Някъде там, далеч, ми отдаваха силите си тези, които обичам, и тези, които ненавиждам. И сега за мен нямаше никаква разлика, Светла ли е тази сила или Тъмна. Сега всички бяхме в една лодка… в една космическа лодка, плуваща в абсолютната празнота.
— Е, удряй. — присмехулно каза Костя. — Вече няма да ме хванеш неподготвен.
„Удряй“ — прошепна Хесер. „Удари с Бялата Мъгла“.
Знанието за това, какво е „бяла мъгла“, се вмъкна в мен заедно със Светлата Сила. Знание страшно, плашещо — защото дори самият Хесер е използвал това заклинание един-единствен път и след това се е заклел никога повече да не го използва…
„Удряй“ — посъветва ме Завулон. „По-добре — със Сенките на Владиките“.
Знанието за това, какво е „Сенки на Владиките“, се плъзна в мен заедно с Тъмната Сила. Знание отвратително, ужасяващо — защото дори Завулон никога не е рискувал да вдигне тези Сенки от петия слой на Сумрака…
„Удряй“ — каза Едгар. „Със Саркофага на Времето. Само със Саркофага на Времето!“
Знанието за това, какво е „саркофаг на времето“ нахлу в мен заедно със Силата на Инквизиторите. Знание ледено, мъртвешко — защото приложилият заклинанието оставаше в саркофага заедно с жертвата — завинаги, до края на Вселената…
— Ами ако му надупча скафандъра? — попита Лас, стоейки до вратата с пистолета в ръка.
Абсолютен Различен.
Абсолютна нула.
Най-силния, най-слабия…
Аз събрах отдадената ми Сила — и я вложих в заклинание от седмо ниво, едно от най-простите, които владее всеки Различен.
Щитът на Мага.
Сигурно никога досега Силата не е пропилявана толкова безсмислено.
И сигурно никой маг в света не е бил толкова надеждно защитен.
От всичко.
Около мен възникна бял мрежест пашкул. Нишките на пашкула пропукваха от струящата в тях енергия — тя отиваше някъде, в самите дълбини на мирозданието, където се губи броят на слоевете в Сумрака, където няма нито материя, нито пространство, нито време — нищо, разбираемо за човек или Различен.
— Ти… какво? — попита Костя и лицето му стана по детски обидено. — Ти какво, Антоне?
Аз мълчах. Стоях и го гледах. Нека дори сянка от мисъл да не мине през лицето ми. Нека да си мисли това, което иска да мисли.
Нека.
— Изплаши ли се? — попита Костя. — Ти… та ти… ти си страхливец, Антоне!
Аз мълчах.
И Висшите мълчаха. Не, сигурно не мълчаха. Крещяха, псуваха, проклинаха ме — защото изсипах цялата събрана от тях Сила в абсолютната защита за мен самия.
Ако сега по Байконур удари ядрен заряд — аз ще остана цял и невредим. Плаващ в облак от плазма, вграден в кипящ камък — но абсолютно цял.
— Дори не знам какво да кажа… — разпери ръце Костя. — Та аз не смятах да те убивам! Все пак помня, че ми беше приятел.
Аз мълчах.
Прости ми, но сега не мога да те нарека приятел. И затова ти не трябва да разбереш това, което разбрах аз. Не трябва да прочетеш мислите ми.
— Сбогом, Антоне. — каза Костя.
Техниците се приближиха до него и пуснаха стъклото на шлема. Той още веднъж ме погледна през стъклото — неразбиращо, обидено. И се обърна.