Хесер със своя отново придобит син пиеха чай в кабинета. Голям, даже ми се искаше да кажа „обстоятелствен“ кабинет, с масивно бюро и множество забавни дреболии по рафтовете на старинните шкафове. Бе удивително колко си приличат вкусовете им. Кабинетът на Тимур Борисович изумително приличаше на работното място на баща му.
— Влезте, млади човече. — усмихна ми се Тимур Борисович. — Виждате ли, всичко се уреди.
Той хвърли поглед към Хесер и добави:
— Млад е още, горещи се…
— Точно така. — кимна Хесер. — Какво има, Антоне?
— Трябва да поговорим. — казах аз. — Насаме.
Хесер въздъхна и погледна сина си. Той стана:
— Ще отида при моите безделници. Няма защо да протъркват панталоните, все ще им намеря някаква работа.
Тимур Борисович излезе и ние с Хесер останахме насаме.
— Е, какво е станало, Городецки? — уморено ме попита Хесер.
— Можем ли да говорим свободно?
— Да.
— Вие не сте искали синът ви да стане Тъмен Различен. — казах аз. — Нали?
— А ти би ли искал да видиш своята Надечка Тъмна Вълшебница? — отговори с въпрос Хесер.
— Но Тимур неизбежно би станал Тъмен. — продължих аз. — Трябвало е да получите право да го реморализирате. За целта Тъмните, а още по-добре — Инквизицията, е трябвало да се паникьосат и да извършат някакви неправомерни действия по негов адрес…
— Което и стана. — каза Хесер. — Добре, Городецки. Искаш да ме обвиниш в нещо, така ли?
— Не, искам да разбера.
— Ти видя — аз се заклех в Светлината. Никога не съм се срещал с Тимур. Нищо не съм му обещавал, не съм изпращал писмата. И не съм привличал никого за тази цел.
Не, Хесер не се оправдаваше. И не се опитваше да ме баламосва. Той сякаш излагаше условието на задача и с удоволствие чакаше какъв отговор ще даде ученика.
— Витезслав трябваше да зададе още един въпрос. — казах аз. — Но изглежда че този въпрос е бил твърде човешки за него…
Хесер трепна с мигли, сякаш репетираше кимване.
— Майката. — казах аз.
— Някога Витезслав уби своята майка. — обясни Хесер. — Не със зло. Още беше млад вампир и не можеше да се контролира.
— Коя е майката на Тимур?
— В досието трябва да има име.
— Там може да стои всякакво име. Вписано е, че майката на Тимур е загинала в края на войната… но аз познавам една жена-Различна, която оттогава е пребивавала в тяло на птица. От гледна точка на хората, тя е умряла.
Хесер мълчеше.
— Наистина ли не сте могли да го намерите по-рано? — попитах аз.
— Бяхме сигурни, че Тимка е загинал. — тихо каза Хесер. — Олга беше тази, която не искаше да се примири. И когато я реабилитираха — продължи да го търси.
— Намерила е сина си. И му е дала прибързано обещание. — завърших аз.
— На жените е позволено да проявяват излишни емоции. — сухо каза Хесер. — Даже на най-мъдрите жени. А мъжете са затова — да защитят и жена си, и детето си. Да организират всичко рационално и обмислено.
Аз кимнах.
— Осъждаш ли ме? — любопитно попита Хесер. — Антоне?
— Кой съм аз, че да ви осъждам? — попитах аз. — Дъщеря ми е Светла Различна. И аз не бих искал да я пусна в Тъмнината.
— Благодаря ти, Антоне. — кимна Хесер и явно се отпусна. — Радвам се, че разбра това.
— Интересно, колко ли далече бихте стигнали заради сина си и Олга? — казах аз. — Нали Светлана почувства нещо? Някаква опасност за мен?
Хесер сви рамене:
— Предчувствията са ненадеждна работа.
— Ако бях решил да кажа истината на Инквизицията, — продължих аз. — да напусна Патрула и да ида в Инквизицията… тогава какво?
— Но ти не отиде. — каза Хесер. — Въпреки всичките намеци на Витезслав. Какво друго, Антоне? Чувствам, че на езика ти се върти нов въпрос.
— Как е станало така, че вашият син е Различен? — попитах аз. — Та това е лотария. Рядко в семейство на Различни се ражда дете-Различен.
— Антоне, или върви при Витезслав и му излагай разсъжденията си, — тихо каза Хесер, — или изчезвай при Светлана, както възнамеряваше. Но ме избави от този разпит.
— Не се ли страхувате, че Инквизицията ще обмисли всичко и ще разбере каква е била работата? — попитах аз.
— Не. След три часа Витезслав ще подпише документите за приключване на разследването. Няма да повдигат обвинения. И така са в лайна до ушите.
— Успех с реморализацията на Тимур. — казах аз. И тръгнах към вратата.
— Имаш още една седмица отпуск, постой със семейството си! — каза Хесер след мен.
Отначало исках да кажа гордо, че не се нуждая от подаяния. Но се спрях навреме. Какво толкова…