Добре поне, че децата още не бяха навлезли в ужасната пубертетска възраст и искрено се радваха на старата вила, малката рекичка и започващата веднага зад пътя гора.
Лошото беше това, че голямата дъщеря твърде сериозно възприемаше статуса си на по-голяма. На десетгодишна възраст спокойно можеш да наглеждаш петгодишното си братче, което се плацика в рекичката, но не си заслужава да навлизате навътре в гората, разчитайки на знанията си от учебника по „Природознание“.
Впрочем, десетгодишната Ксюша още не знаеше, че са се загубили. Държейки здраво брат си за ръка, тя вървеше по едва забележимата пътечка и разказваше:
— Тогава отново го проболи с борови колове! Забили единия кол в челото, а другия — в корема! А той станал от гроба и казал: „Все едно, не можете да ме убиете! Аз отдавна съм мъртъв. А името ми е…“
Братчето й тихо захленчи.
— Добре, добре, пошегувах се. — каза сериозно Ксюша. — Той паднал и умрял. Погребали го и отишли да празнуват.
— С-с-страшно е. — призна Ромка. Не заекваше от страх, просто винаги си заекваше. — Ти п-повече не раз-зказвай, с-става ли?
— Няма. — каза Ксюша, докато се оглеждаше. Пътечката все още се виждаше зад тях, но отпред напълно се губеше в опадалата шума. Гората някак незабележимо стана сумрачна, сурова. Съвсем не такава, каквато беше в селото, където мама наемаше „вила“ — стара, занемарена къща. Трябваше да се връщат назад — докато не е станало късно. И Ксюша, като по-възрастна и грижлива сестра, разбираше това. — Да се връщаме в къщи, че мама ще ни се кара.
— Кученце. — неочаквано каза брат й. — Гледай, куч-ченце!
Ксюша се обърна.
Зад гърба й наистина стоеше куче. Голямо, сиво, зъбато. И ги гледаше с отворена уста, сякаш се смееше.
— Искам такова кученце. — каза Ромка без изобщо да заекне и гордо погледна сестра си.
Ксюша беше градско момиче и беше виждала вълци само на картинка. Е, и в зоопарка, само че там бяха някакви редки суматрански вълци…
Но сега я достраша.
— Хайде, да си вървим. — тихо каза тя, хващайки по-здраво Ромка. — Това е чуждо кученце, с него не бива да се играе.
Сигурно нещо в гласа й изплаши братчето й. И го изплаши така, че той не захленчи, а сам се вкопчи в сестра си и послушно тръгна с нея.
Сивото куче постоя малко и бавно тръгна след децата.
— То в-върви след нас. — каза Ромка, оглеждайки се назад. — Ксюха, т-това вълк ли е?
— Това е куче. — каза Ксюша. — Само не бягай, разбра ли? Вълците хапят онези, които бягат!
Кучето издаде кашлящ звук — сякаш се засмя.
— Да бягаме! — закрещя Ксюша.
И те побягнаха — направо през гората, през дерящите жилави храсти, покрай някакъв чудовищно огромен, на ръст колкото възрастен човек, мравуняк, покрай редицата покрити с мъх пънове — някой някога е отрязал тук десетина дървета и ги е взел.
Кучето ту изчезваше, ту се появяваше. Отзад, отдясно, отляво. И от време на време се прокашляше-смееше.
— То се смее! — през сълзи закрещя Ромка.
Кучето изчезна някъде. Ксюша спря до могъщ бор, притискайки към себе си Ромка. Брат й вече отдавна не търпеше подобни нежности, но сега не се противи, притисна гръб към сестра си и закри уплашено очите си с ръка. И тихо повтаряше:
— Не се б-боя, не се б-боя. Няма никого.
— Няма. — потвърди Ксюша. — Не мрънкай! Въл… Кучето имаше кученца. И ни прогони от тях. Разбра ли? Сега ще се прибираме в къщи.
— Тръгваме. — с радост се съгласи Ромка и махна ръка от лицето си. — Ой, кученца!
Страхът му моментално изчезна когато видя излизащите от храста мъници. Те бяха три — сиви, с големи чела и глуповати очи.
— П-паленца… — възторжено каза Ромка.
Ксюша панически се дръпна настрани. Борът, до който стояха, не я пусна — роклята й се беше залепила за смолата. Ксюша се дръпна по-силно, тъканта запращя, но се отлепи.
И видя вълка. Вълкът стоеше отзад и се усмихваше.
— Трябва да се качим на дървото… — прошепна Ксюша.
Вълкът се засмя.
— То иска да си поиграем с малките ли? — с надежда попита Ромка.
Вълкът разтърси сивата си глава. Сякаш отговаряйки — не, не. Искам мъниците да си поиграят с вас…
И тогава Ксюша закрещя — толкова силно и пронизително, че дори вълка отстъпи назад и смръщи муцуна.
— Махай се, махай се! — забравяйки, че вече е голямо и смело момиче, крещеше Ксюша.
— Стига сте викали. — чу се зад гърба им. — Цялата гора разбудихте…
Децата се обърнаха назад с пробудена надежда в сърцата си. До палетата стоеше възрастна жена — красива, чернокоса, в дълга ленена рокля, с боси крака.