— Не може да бъде. — казах аз. — Тук не е имало случаи вълк да нападне човек. Тук отдавна няма вълци… по-вероятно да е подивяло куче. Но все пак искам да проверя.
— Проверете. — твърдо каза Ана Викторовна. — И ако… дори да е куче. Ако на децата не им се е привидяло…
Аз отново кимнах.
— Застреляйте го. — помоли Ана Викторовна. И добави шепнешком: — По цели нощи не спя. Само като си представя… какво можеше да се случи.
— Това беше кученце! — дочу се от кревата гласът на Ромка.
— Шшт! — сопна му се Ана Викторовна. — Добре, идвай тук. Разкажи на чичкото какво се случи.
Без излишни уговорки Ромка слезе от кревата, приближи се и много делово се качи на коленете ми. Настоятелно ме погледна в очите.
Аз го погладих по твърдата, изгоряла от слънцето коса.
— Значи, всичко стана така… — доволно започна Ромка.
Ана Викторовна някак много тъжно погледна Ромка. И аз я разбирах. Виж, бащата на тези деца не можех да разбера. Всичко се случва, разделили се — добре… но да зачеркваш от живота собствените си деца?…
— Вървяхме ли вървяхме, разхождахме се. — подтискащо бавно разказваше Ромка. — Разхождахме се из гората. А там Ксюха започна да разказва страшни истории…
Аз внимателно слушах разказа му. Какво пък, страшните истории са още един довод за това, че цялата история е измислена. Но ето — говори си детето съвсем чисто, и като изключим обичайното за възрастта му повторение на думи, няма за какво да се хванеш.
За всеки случай просканирах аурата на момчето. Човек… човече. Добро човече, иска ми се да вярвам, че ще като порасне, ще стане добър човек. Няма и най-малка следа от потенциал на Различен. И никакви следи от магическо въздействие.
Макар че ако Светлана не е забелязала нищо… къде съм тръгнал и аз, с моето второ ниво…
— А вълкът се засмя! — радостно махайки ръце, възкликна Ромка.
— Не се ли изплаши? — попитах го аз.
За мое учудване, Ромка се замисли. После каза:
— Изплаших се. Та аз съм малък, а вълкът е голям. И нямах никаква пръчка, откъде да взема пръчка в гората? А после вече не ме беше страх.
— Сега не се ли боиш от вълка? — уточних аз. След такова приключение и нормално дете ще започне да заеква. А Ромка е престанал!
— Изобщо. — каза момчето. — Ама вие съвсем ме объркахте! Докъде бях стигнал?
— До там, че вълкът се засмял. — усмихнах се аз.
— Съвсем като човек. — каза Ромка.
Ясно. Отдавна не съм си имал работа с върколаци. При това с такива нагли… да ловят деца, на някакви си сто километра от Москва. На какво са разчитали? Че в селото няма Патрул? Но регионалният ни офис проверява всички изчезнали хора. За тази цел имаме един добър, макар и тясно специализиран маг. На пръв поглед той се занимава с абсолютно шарлатанство — гледа снимките, после или ги отмества настрани, или звъни на оперативните работници и смутено казва: „Тук има нещо, но какво — не зная…“
Така че щяхме да трепнем, ще дойдем тук, ще претърсим гората, ще намерим следите… това щяха да са страшни следи, но ние сме свикнали. А после, най-вероятно, при арестуването върколаците щяха да окажат съпротивление. И някой… може би дори аз, би махнал с ръка. И в Сумрака щеше да се плъзне звъняща сива мъгла…
Такива рядко успяваме да хванем живи. А и не ни се иска.
— И ми се струва, — разсъдливо каза Ромка, — че вълкът каза нещо. Струва ми се… Струва ми се… Само че той не е говорил, знам, че вълците не говорят, нали така? Но ми се присънва, че вълкът каза нещо.
— И какво каза? — предпазливо попитах аз.
— Мах-ни се ве-щи-це! — старателно каза Ромка, опитвайки се да наподоби хрипкав бас.
Край. Може да подписваме заповед за лов. Или дори да искаме помощ от Москва.
Това е бил върколак, съвсем истински върколак. Но за щастие на децата, наблизо е имало и вещица.
Силна.
Много силна.
Не само че изгонила върколаците, ами и паметта на децата изчистила без да остави следи. Само че не е влизала по-надълбоко. Не е очаквала, че в селото ще има бдителен патрулен… Наяве момчето не помни нищо, но насън — моля. „Махни се, вещице!“
Колко интересно.
— Благодаря ти, Ромка. — стиснах дланта му аз. — Ще ида в гората, ще погледна.
— А не ви ли е страх? Имате ли пушка? — живо се поинтересува Ромка.
— Имам.
— Покажете я!
— Тя е в къщи. — строго каза Ана Викторовна. — И пушките не са играчка за деца!
Ромка въздъхна и жалостиво помоли:
— Само не убивайте вълчетата, става ли? По-добре ми донесете едно, ще го дресирам като куче! Или две — едно на мен, едно на Ксюха!
— Роман! — натърти с железен глас Ана Викторовна.
„Ксюха“ я намерих на езерото, както обеща майка й. Ято момичета се печаха редом до ято момчета, а насмешките се сипеха и от двете страни. Възрастта на къпещите се беше такава, че вече не дърпаха момичетата за плитките, но още не разбираха за какво са необходими.