Да, дъщеря ми е неинициирана. Но чувства родителите си. И може много други неща, които обикновените двугодишни момичета не умеят. Например — тя не се бои от никакви животни, затова пък животните я обожават. И кучетата, и котките й се умилкват…
А комарите не я хапят.
— Тате… — катерейки се по мен, съобщи Надя. — Ние се разхождахме.
— Здравейте, Людмила Ивановна! — поздравих аз тъщата. За всеки случай, сутринта вече се поздравявахме.
— Почиваш ли си? — със съмнение в гласа попита тъщата.
Не, отношенията ни с нея са добри. Не като във вицовете. Но имам чувството, че тя непрекъснато ме подозира за нещо. Например, че съм Различен… ако знаеше за Различните.
— Мъничко. — бодро казах аз. — Надя, далеч ли ходихте?
— Далеч.
— Умори ли се?
— Уморих се. — съгласи се Надка. — А баба повече се умори!
Людмила Ивановна постоя секунда, сякаш размишляваше дали може да повери на такъв хаймана като мен собствената му дъщеря. Но явно реши да рискува. И влезе в къщата.
— А къде ще ходиш? — попита Надюшка, хващайки се здраво за ръката ми.
— Нима съм казал, че ще ходя накъде? — учудих се аз.
— Не си… — призна Надка и разроши косата си с ръчичка. — А ще ходиш ли?
— Ще ходя. — признах аз.
Виж ти… Ако детето е потенциален Различен, че и с такава сила, то дарбата за предвиждане на бъдещето се появява още след раждането. Миналата година Надка започна да плаче седмица преди да започнат да й растат зъбки.
— Ля-ля-ля… — гледайки оградата, пропя Надя. — А оградата трябва да се боядиса!
— Баба ли ти каза това? — уточних аз.
— Каза. Ако имаше мъж, той щеше да боядиса. — старателно повтори Надюшка. — Но мъж няма и баба самичка ще боядисва.
Аз въздъхнах.
Аман от тези вилни фанатици! Защо у хората на преклонна възраст непременно се пробужда страстта да ровичкат земята? Да свикнат ли се опитват, или какво?
— Баба се шегува. — казах аз и се ударих в гърдите. — Тук има мъж и той ще боядиса оградата. Ако трябва, ще боядиса всички огради в селото.
— Мъж. — повтори Надка и се засмя.
Аз зарових лице в косата й и подухнах. Надя започна едновременно да хихика и да се брани. Аз намигнах на излязлата от къщи Светлана и пуснах дъщеря си на земята:
— Бягай при мама.
— Не, по-добре при баба. — улавяйки Надя, каза Светлана. — Да пиеш мляко.
— Не искам мляко!
— Трябва! — отряза Светлана.
И Надечка не продължи да спори, а безропотно тръгна към кухнята. Даже при хората майките и децата се разбират по странен безсловесен начин. А какво да кажем за нас? Надя прекрасно усещаше кога може да покапризничи, а кога не си струва да опитва.
— Какво каза Хесер? — попита Светлана, сядайки до мен. Хамакът се залюля.
— Остави ме сам да избирам. Мога да потърся вещицата сам, мога и да извикам помощ. Ще ми помогнеш ли да реша?
— Да ти погледна бъдещето? — уточни Светлана.
— Аха.
Светлана затвори очи и се отпусна в хамака. Аз вдигнах краката й и ги положих на коленете си. Погледнато отстрани — пълна идилия. Лежи в хамака симпатична жена, почива си. До нея седи мъжът й и игриво я гали по бедрото…
И аз мога да гледам бъдещето. Но доста по-лошо, отколкото Светлана, не ми е по специалността. И повече време ще ми отнеме, и прогнозата ще е далеч по-съмнителна…
Светлана отвори очи. Погледна ме.
— Е? — не се стърпях аз.
— Ти гали, гали. — усмихна се тя. — Всичко е чисто. Никаква опасност не виждам.
— Явно вещицата се е уморила от злодеяния. — ухилих се аз. — Какво пък. Ще й направя устно предупреждение за липсата на регистрация.
— Библиотеката й ме притеснява. — призна Светла. — С такива книги — да стои в това забутано място?
— Може би просто не обича градовете? — предположих аз. — Нужна й е гора, свеж въздух…
— Тогава защо в Подмосковието? Да беше отишла в Сибир, там и екологията е по-добра, и билки има повече. Или в Далечния Изток.
— Местна е. — ухилих се аз. — Патриотка на малката родина.
— Нещо не е наред. — с досада каза Светлана. — Още не мога да се отърся от историята с Хесер, и изведнъж — вещица.
— А Хесер какво? — свих рамене аз. — Приискало му се да направи синът си Светъл. Знаеш ли, не мога да го укорявам за това. Представи си какво чувство на вина изпитва пред сина си… смятал е, че малкият е загинал…
Светлана иронично се усмихна:
— Надечка сега седи на табуретката, маха с крачета и изисква да се махне пяната от млякото.
— Е, и? — не разбрах аз.
— Усещам къде е и как се чувства. — поясни Светлана. — Защото тя е моя дъщеря. И защото тя е Различна. А аз съм по-слаба от Хесер или Олга…