Но преди това старателно се замаскирах. Разбира се, това не беше онази черупка, която ми направи Хесер. И все пак някой по-слаб от мен маг ще ме сметне за човек. Ами ако надценяваме силата на вещицата?
Първият половин час аз бдително се озъртах, гледах през Сумрака към всеки подозрителен храст, от време на време произнасях простичко заклинание за търсене. Изобщо — държах се като по учебник, като дисциплиниран Различен, преследващ заподозрян.
После ми омръзна. Около мен имаше гора — макар и малка, макар и не много здрава, но все пак незамърсена от туристи. Може и затова да не беше замърсена, защото цялата гора беше само петдесет на петдесет километра? Но тук имаше всякакви горски животни като белки, зайци, лисици. Вълци — истински, не върколаци, разбира се, — нямаше. Но тук не ни трябват вълци. Затова пък имаше много горски плодове — на едно място седнах до храст диви малини и десетина минути обирах леко изсъхналите сладки зрънца. После се натъкнах на цяло семейство бели гъби. Какво ти семейство — това беше истински гъбен мегаполис! Огромни, недокоснати от червеи бели гъби, и никакви дефекти, никакви петна и мъхчета. Нямах представа, че на два километра от селото може да се намери такова съкровище!
Известно време се колебах. Да взема да събера тези гъби, да ги занеса в къщи и да ги изсипя на масата, за удивление на тъщата и възхищението на Светлана! А пък Надка колко ще пищи от възторг и ще се хвали на съседските деца с късметлийския си баща!
После си помислих, че след такава находка (няма тайно да я внасям в къщи, я) цялото село ще се втурне в гората за гъби. И местните пияници, които ще се радват да продадат гъбите край пътя и да купят водка. И бабите, за които горските дарове са основното средство за препитание. И всички местни дечурлига.
А някъде наоколо, в гората, се разхождат върколаци…
— Няма да повярват… — тъжно казах аз, гледайки гъбната поляна.
Страшно ми се ядяха печени гъбки. Преглътнах слюнката си и продължих по следата.
Всичко беше така, както го описваха децата. Малка къщурка, малки прозорчета, никакъв обор, никакви огради. Никой не прави такива къщички в гората. Ако ще да е най-забутания лесничейски пост, все пак трябва да има навес за дърва.
— Ей, стопанке! — извиках аз. — Ехо!
Никой не отговаряше.
— Къщичке-къщичке… — измърморих аз. — Обърни се с гръб към гората, с лице към мен…
Къщичката не помръдна. Впрочем, тя и така си беше обърната с лице към мен. Изведнъж се почувствах мъдър, точно като Щирлиц от вицовете. Добре, стига съм се занимавал с глупости. Ще вляза, а ако няма никой, ще почакам…
Аз отидох до вратата, докоснах ръждивата желязна дръжка — и в този миг, сякаш това и чакаха, вратата се отвори.
— Добър ден. — каза с усмивка жена на около трийсет години.
Много красива жена.
Неизвестно защо, според разказите на Ромка и Ксюша си я представях по-възрастна. Но те нищо не казаха за външността й — и в главата ми се формира усреднения образ „просто жена“. Глупак такъв… ясно е, че за толкова малки деца „красива“ означава „в ярка рокля“. Виж, след година-две Ксюша сигурно ще каже с възторг и възхищение: „Лелята беше толкова красива!“. И ще приведе за пример някой Орейро или друг свеж девически идол.
А тя беше с дънки и проста карирана риза, от онези, които с еднакво право носят и мъжете и жените.
Висока — но точно толкова, че среден на ръст мъж да не изпитва комплекс за непълноценност. Стройна, но не кльощава. Краката й бяха толкова дълги и равни, че ти се искаше да закрещиш „ама защо си навлякла тези дънки, глупачка такава, веднага сложи минижуп!“. Гърдите… не, сигурно на някой му е приятно да гледа две силиконови дини, а някой ще се зарадва на плоски като на момче гърди. Но нормалният мъж ще се придържа към златната среда по този въпрос. Ръцете… ами не знам по какъв начин ръцете могат да са еротични. Но нейните бяха именно такива. Веднага ти идваше мисълта, че само да те докоснат тези пръсти…
При такава фигура е рядък разкош да имаш красиво лице. А нейното беше красиво. Чернокоса — като смола, с големи очи — усмихнати, привличащи очи. Чертите на лицето й бяха много правилни, но с някакво миниатюрно отклонение от идеала, което оставаше незабележимо за очите, но позволяваше да гледаш на нея като на жива жена, а не като на произведение на изкуството.
— З-здравейте. — прошепнах аз.
Какво ми става? Човек ще си помисли, че съм израснал на необитаем остров и не съм виждал жени!
Жената засия:
— Вие сте таткото на Роман, нали?
— Какво? — не разбрах аз.
Жената леко се смути.