— Извинете… онзи ден тук се загуби едно момче, а аз го изпратих до селото. И той заекваше… малко. И си помислих…
Не, край, пускайте завесата.
— Обикновено не заеквам. — промърморих аз. — Обикновено ръся всякакви глупости. Но не очаквах да срещна в гората толкова красива жена и се обърках.
„Толкова красивата жена“ се засмя:
— О, а тези думи също ли са глупости? Или са истина?
— Истина. — признах аз.
— Влезте. — отстъпи тя навътре. — Много ви благодаря, тук рядко можеш да чуеш комплименти…
— Тук и хора рядко можеш да срещнеш. — отбелязах аз, влизайки в дома.
Огледах се. Никакви следи от магия. Обстановката е малко странна за къща в гората, но — всичко се случва. Наистина имаше шкаф със стари книги… Но в стопанката не се забелязваше нищо от Различните…
— Тук наблизо има две села. — поясни жената. — Онова, в която заведох децата, и друго, по-голямо. Там ходя за продукти, защото магазинът работи по всяко време. Но и там е зле с комплиментите.
Тя отново се заусмихва:
— Казвам се Арина. Не Ирина, а именно Арина.
— Антон. — представих се аз. И блеснах с ерудицията на първокласник: — Арина, като бавачката на Пушкин?
— Именно на нея са ме кръстили. — усмихна се жената. — Баща ми се казваше Александър Сергеевич, а мама, разбира се, беше побъркана на тема Пушкин. Може да се каже — фанатичка. И така получих името си…
— А защо не Ана, заради Керн? Или Наталия, заради Гончарова?
Арина поклати глава:
— Какво говорите… Мама смяташе, че тези жени са играли съдбоносна роля в живота на Пушкин. Не, разбира се, те са служили за източник на вдъхновението му, но като човек много е страдал… А бавачката… тя не е претендирала за нищо, много е обичала Саша…
— Филолог ли сте? — хвърлих аз пробен камък.
— Какво ще прави тук един филолог? — засмя се Арина. — Вие седнете, сега ще ви сваря чай от билки. Днес всички са се побъркали по „мате“, „ройбус“, целия този вносен боклук. А на руския човек, честно ще ви кажа, не е нужна така екзотика. Имаме достатъчно родни билки. Или в краен случай обикновен чай, при това — черен, не сме китайци, че да пием зелена водичка. Или горски билки. Сега ще опитате…
— Вие сте ботаник. — унило казах аз.
— Правилно! — Арина се разсмя. — Чуйте, вие наистина ли не сте бащата на Ромка?
— Не, аз съм… — аз се поколебах, но избрах най-удобната фраза. — аз съм приятел на майка му. Много ви благодаря, че спасихте децата.
— Чак пък да съм ги спасила… — усмихна се Арина. Тя стоеше с гръб към мен и сипваше в чайника някакви билки — щипка от една, съвсем малко от друга, лъжичка от трета… Погледът ми някак неволно се спря на онази част на изтърканите дънки, които очертаваха заоблено дупе. По някакъв начин веднага ставаше ясно, че дупето е твърдо и без никакви признаци за любимата болест на градските дами — целолита. — Ксюша е умно момиче, сами щяха да намерят пътя.
— А вълците? — попитах аз.
— Какви вълци? — учудено ме погледна Арина. — Нали им обясних — това е бездомно куче. Откъде ще се вземат вълци в тази горичка?
— Подивяло куче, при това с малки — също е опасно. — отбелязах аз.
— Е… може би сте прав. — въздъхна Арина. — Но все пак си мисля, че нямаше да се нахвърли на децата. Кучетата рядко нападат деца, трябва съвсем да обезумеят, за да се решат на такова нещо. Виж, хората са далеч по-опасни животни…
Какво пък, не може да се отрече…
— Не ви ли е скучно тук, в пущинака? — промених аз темата на разговора.
— Че аз не стоя постоянно тук! — засмя се Арина. — Идвам през лятото, пиша си дисертацията. „Етногенез на някои видове кръстоцветни в средна Русия“.
— Кандидатска? — с известна завист попитах аз. Неизвестно защо още ми беше тъжно, че не довърших своята… а не я довърших, защото станах Различен и всички тези научни игрички ми доскучаха. Игричките са ми скучни, а все пак ми е тъжно…
— Докторска. — с обяснима гордост отвърна Арина. — Възнамерявам тази зима да я представя…
— И си носите научната библиотека? — попитах аз, кимайки към шкафа.
— Да. — кимна Арина. — Глупаво беше, разбира се, да мъкна всичко със себе си. Но ме докара един… приятел. С джип. Използвах случая и натоварих цялата библиотека.
Аз се опитах да си представя може ли да мине джип през тази гора. Като че ли зад къщата започваше доста широка пътечка… може и да мине…
Приближих се към шкафа и внимателно огледах книгите.
Наистина — богата библиотека на учен-ботаник. И някакви стари, от началото на миналия век томове, където в предговора автора хвали Партията и лично другаря Сталин. И още по-древни, отпреди революцията. И множество прости опърпани томчета, издадени преди двайсет-трийсет години.