— Повечето са боклук. — без да се обръща, каза Арина. — Мястото им е при някой библиофил. Но… ръката ми не се вдига да ги продам.
Аз кимнах унило, гледайки към шкафа през Сумрака. Всичко е чисто. Никаква магия. Стари книги по ботаника.
Или толкова изкусно наложена илюзия, че не ми е по силите да я преодолея.
— Сядайте, чаят е готов. — каза Арина.
Аз седнах на скърцащият стол. Взех чашата чай и я помирисах.
Миризмата беше възхитителна. Вътре имаше нещо от обикновеният хубав чай, но и нещо като цитрус и мента. Макар че бях готов да се обзаложа — в отварата нямаше нито чаено листо, нито цитрусова кора, нито баналната мента.
— Е, как е? — усмихна се Арина. — Само го опитайте…
Тя седна срещу мен и леко се наведе напред. Погледът ми неволно попадна върху разкопчаната риза, демонстрираща загоряла гръд. Интересно, този „приятел с джип“… неин любовник ли е? Или просто колега-ботаник? Да бе, как не. Ботаник с джип…
Ама какво ми става? Сякаш идвам от необитаем остров и десет години не съм виждал жени!
— Па̀ри. — казах аз, държейки чашката в ръка. — Нека малко да поизстине…
Арина кимна.
— Удобно е като има електрически чайник. — добавих аз. — Бързо кипва. А откъде взимате ток, Арина? Нещо не видях проводници край къщата.
Лицето на Арина трепна. Тя жалостиво каза:
— Може би подземен кабел?
— Тцъ. — казах аз, протегнах ръка и внимателно излях сместа на пода. — Отговорът е неподходящ. Помислете още малко.
Арина с досада поклати глава:
— Ама че беля… За такава дреболия…
— Винаги грешиш в дреболиите. — посъчувствах й аз. Станах. — Нощен Патрул на Москва, Антон Городецки. Настоявам незабавно да премахнете илюзията!
Арина мълчеше.
— Отказът от сътрудничество ще означава нарушаване на Договора. — напомних й аз.
Арина мигна. И изчезна.
Значи така, а…
Аз улових сянката си с поглед, дръпнах я към себе си и прохладният Сумрак ме обгърна.
Къщата изобщо не се промени!
Арина я нямаше.
Аз се съсредоточих. Тук беше твърде сиво и мрачно, за да видя сянката си. Но аз все пак я намерих. И прекрачих на второто ниво на Сумрака.
Сивата мъгла се сгъсти, пространството се изпълни с далечно протяжно бучене. По кожата премина тръпка. А къщата се промени — при това изцяло. Стените станаха дървени, обрасли с мъх. Вместо стъкла в прозорците блестяха полупрозрачни слюдени пластини. Мебелите загрубяха, остаряха, столът, на който седях, се превърна в пън. Само скъпия дълбокоуважаем шкаф не се измени — красив старинен шкаф. Но книгите в него стремително променяха облика си, неправилните букви се сипеха по пода, картонените корици се превръщаха в кожени…
Арина я нямаше. Имаше само блед силует, мяркащ се някъде около шкафа, бърза призрачна сянка… вещицата беше отишла на трето ниво на Сумрака!
Теоретически аз можех да вляза там.
На практика — никога не съм опитвал. За маг второ ниво това означава пределно напрежение на силите.
Но сега бях твърде бесен заради хитрата вещица. Тя се опитваше да ме сваля, да ме омагьоса… проклета гадина!
Аз застанах до потъмнелия прозорец, ловейки онези капчици светлина, които проникваха на втория слой на Сумрака. Намерих, или си помислих, че намерих, слаба, едва доловима сянка на пода…
Най-трудно беше да я забележа. След това сянката стана послушна — вдигна се към мен, отваряйки прохода.
И аз прекрачих в третото ниво на Сумрака.
В подобието на къща, изработено от преплетени клони и дебели дънери.
Вече нямаше книги, не останаха и мебели. Само гнездо от клони.
И Арина, стояща срещу мен. Колко стара беше!
Не беше прегърбена като приказната Баба Яга. Остана си стройна и висока. Но кожата й беше набръчкана като дървесна кора, а очите й бяха хлътнали. Беше облечена само в мръсен халат от зебло, а изсъхналите й гърди се люлееха като празни торбички. Освен това беше плешива — само от темето й стърчеше кичур коса, напомнящ индийски циклон.
— Нощен Патрул! — повторих аз. Думите излизаха от устата ми бавно, неохотно. — Излез от Сумрака! Това е последно предупреждение!
Какво можех да й направя на нея, слязла толкова лесно на третото ниво на сумрачния свят? Не зная. Сигурно нищо…
Но тя повече не се съпротивлява. Направи крачка напред — и изчезна.
Аз излязох от второ ниво с големи усилия. По принцип излизането е по-лесно, но третото ниво смучеше сили от мен като от недоучен новак.
Арина ме чакаше на второ ниво. Тя вече бе придобила предишния си облик. Кимна и продължи нататък, към привичния, уютен, спокоен човешки свят…
А аз, обливайки се със студена пот, два пъти се опитвах да вдигна сянката си, преди да успея.