Вещицата изсумтя:
— Устоял бил… Жена ти е вълшебница, да не съм сляпа, та да не видя? Тя те е омагьосала. Да не може никоя жена да те съблазни.
— Лъжеш. — спокойно отвърнах аз.
— Лъжа. — призна вещицата. — Юнак. Магията няма нищо общо, просто много я обичаш. Ами тогава — много поздрави на жената и дъщеричката. Ако срещнеш Завулон — кажи му че козел беше, козел си и остана.
— С удоволствие. — обещах аз. Ама че вещица! Не се бои да ругае Завулон! — А на Хесер какво да предам?
— За него нищо не съм казала. — презрително каза Арина. — Какво общо имаме ние, селските глупачки, с великите тибетски магове!
Аз стоях и гледах тази странна жена — толкова красива в човешки облик и толкова отвратителна в истинския си вид. Вещица, могъща вещица. Но не може да се каже, че е злобна — всичко е смесено…
— Не ти ли е тъжно сама тук, бабче? — попитах аз.
— Обиждаш ли? — отвърна с въпрос Арина.
— Не, изобщо. Все пак и аз съм учил някои неща.
Арина кимна, но премълча.
— Изобщо не искаше да ме съблазняваш и никакви плътски желания не са останали в теб. — продължих аз. — При вещиците това е различно, не е като при вълшебниците. Ти си стара и се чувстваш стара, мъжете изобщо не те вълнуват. Друг въпрос е, че още хиляда години можеш да останеш толкова стара. Така че ме съблазняваше само заради спорта.
Миг — и Арина се преобрази. Превърна се в спретната старица, румена, леко прегърбена, с живи бойки очи, умерено беззъба уста, посивели, но здрави коси. Попита:
— Така по-добре ли е?
— Всъщност, да. — признах аз с лека тъга. Все пак предишният й образ беше много приятен.
— Аз бях такава… преди сто години. — каза вещицата. — И такава, каквато те посрещнах, също бях… някога. А каква бях на шестнайсет! Ах, Светъл, какво весело и красиво момиче бях! Макар и вещица… Знаеш ли защо и как остаряваме?
— Чувал съм някои неща. — признах аз.
— Това е цената за придвижването в ранга. — тя пак използва тази старомодна дума, която през последните години беше напълно изместена от появилата се от компютърните игри дума „ниво“. — Вещицата може да остане с младо тяло. Само че тогава ще си заседне на трети ранг. Ние сме по-тясно свързани с природата, а тя не обича фалша. Разбираш ли?
— Разбирам. — казах аз.
Арина кимна:
— Та така, Светъл… радвай се, че жена ти е чародейка. Ти добре постъпи с мен… няма да лъжа. Може ли направя подарък?
— Не. — поклатих глава аз. — Аз съм на работа. И подарък от вещица…
— Разбирам. Не искам теб да даря, а твоята жена!
Аз се обърках. Арина бодро изкуцука до обкования с желязо сандък (преди на неговото място имаше масивен скрин), отвори го и бръкна вътре. След секунда се върна при мен с малък костен гребен.
— Вземи, патрулен. Без умисъл, без корист, не за беда и горест. Да стана на сянка, ако лъжа, вятъра да ме разнесе…
— Какво е това? — попитах аз.
— Чудесия… — Арина се намръщи. — Как му казват сега… артефакт!
— И все пак?
— Не ти стигат силиците, за да видиш? — разбиращо попита Арина. — Жена ти ще разбере. А защо ти са обяснения, Светли? Ще те излъжа като едното нищо. Ще излъжа, а ти ще повярваш. Та ти си по-слаб от мен, сам знаеш.
Аз мълчах и хапех устни. Какво пък… все пак я обидих един-два пъти. И получих достоен отговор.
— Вземай, не се бой. — повтори Арина. — Баба Яга, макар и да е зла, помага на добрите юнаци.
Всъщност, защо се колебая?
— По-добре да беше предала върколаците. — вземайки гребена казах аз. — Приемам подаръка ти само като посредник и този подарък не налага на никого никакви обещания.
— Гърмян заек… — изхъмка Арина. — А за вълците… извинявай. Сами ще ги хванете, знам това. Но няма да ги предам. Между другото… можеш да вземеш книжката. За малко. Докато я провериш. Нали имаш това право?
И едва сега съобразих, че все още държа в лявата си ръка злощастния „Фуаран — измислица или истина?“.
— За експертиза, за известно време, в рамките на правата ми като патрулен. — мрачно казах аз.
Все пак бабката ме въртеше на пръста си както си поискаше! Ако беше решила, аз едва в къщи щях да забележа случайно взетата книга. А тя щеше да има пълно право да се обърне към Патрулите с оплакване — за кражба на ценна „чудесия“.
Когато излязох от къщата, видях, че е настъпила непрогледна нощ. И ми предстои да вървя през гората поне два-три часа.
Но едва бях слязъл по стълбите, когато отпред запламтя призрачно синьо огънче. Аз въздъхнах, хвърлих един поглед на къщичката, чийто прозорци светеха с ярка електрическа светлина. Арина не излезе да ме изпрати. Огънчето призивно танцуваше във въздуха.
Аз тръгнах след него.
И след пет минути чух ленивото лаене на кучета. А след още десет бях излязъл от гората. Най-обидното беше това, че през цялото време не чувствах ни най-малка следа от магия.