Глава 4
Колата в обора вече беше придобила предишния си вид. Но не рискувах да седна зад волана и да проверя работи ли многострадалният дизел, минал през ръцете на руските механизатори. Тихо влязох в къщата, ослушах се — тъща ми вече спеше в своята стая, а в нашата слабо светеше нощна лампа.
Аз отворих вратата и влязох.
— Добре ли мина всичко? — попита Светлана. Впрочем, в гласът й почти нямаше въпросителна интонация. Тя и без думи прекрасно чувстваше всичко.
— Повече или по-малко. — кимнах аз. Погледнах към кревата на Надечка — дъщеря ми спеше дълбоко. — Не намерих върколаците. Поговорих с вещицата.
— Разказвай. — каза Светлана.
Тя седеше в кревата само по нощница, а до нея лежеше дебело томче „Муми-троли“. Или е чела на Надя — на нея сега й е все едно какво слуша преди сън, ако ще и учебник по съпромат да е, само да е с маминия глас. Или е решила да се разсее с добра книжка преди сън.
Аз събух обувките си, съблякох се и седнах до нея. И започнах да разказвам.
На места Светлана се мръщеше. На други се усмихваше. А когато й повторих думите на вещицата за това, че „жената те е омагьосала“, Светлана даже се разстрои:
— Не е вярно! — напълно безпомощно възкликна тя. — Попитай Хесер… той ще види всяко мое заклинание… даже не съм си помисляла за такова нещо!
— Знам. — успокоих я аз. — Вещицата призна, че е излъгала.
— Макар че — не, мислила съм. — усмихна се внезапно Светлана. — Къде ще бягаш от мислите си… но това беше несериозно, просто така. С Олга обсъждахме мъжете… отдавна…
— Мъчно ли ти е за Патрула? — не се сдържах аз.
— Мъчно ми е. — призна Светлана. — Да не говорим за това… Антоне, ти си юнак! На третия слой на Сумрака си влязъл?
Аз кимнах.
— Първа категория… — неуверено каза Светлана.
— Себе си не можеш да прескочиш. — възразих аз. — Втора. Честна втора. Таванът на моите възможности. Но дай да не говорим и за това.
— По-добре — за вещицата. — усмихна се Светлана. — Значи е изпадала в летаргия? Чувала съм за това, но все пак е огромна рядкост. Можеш и статия да напишеш.
— Къде? Във вестник „Аргументи и факти“? Намерена е вещица, спала шейсет години в гората?
— В информационния бюлетин на Нощния Патрул. — предложи Светлана. — Би трябвало да издаваме собствен вестник. За хората там ще има друг текст… какъвто и да е. Нещо тясно специализирано. Например „Вестник на руския аквариум“. Как да развъждаш цихлиди и как да монтираш в апартамента си аквариум с течаща вода.
— Откъде знаеш такива работи? — учудих се аз. И млъкнах. Спомних си, че първият й мъж, когото никога не бях виждал, е бил вманиачен по аквариумите.
— Така, спомних си. — намръщи се Светлана. — А всеки, дори и най-слабия Различен, ще може да вижда истинският текст.
— Аз вече измислих как ще се казва. — казах аз. — „За прогресивна магия“. С буква „к“ в думата „прогресивна“.
Ние се усмихнахме едновременно.
— Покажи ми този артефакт. — помоли Светлана.
Протегнах се до дрехите си и извадих завития в носна кърпичка гребен. Признах:
— Не виждам никаква магия в него.
Известно време Светлана държа гребена в ръка.
— Е? — попитах аз. — Какво трябва да се направи с него? Да го хвърлиш зад гърба си, а там ще поникне гора?
— Не е трябвало да видиш нищо. — с усмивка каза Светлана. — И работата не е в Силата, присмивала ти се е вещицата. Може би дори Хесер няма да види нищо… това не е за мъже.
Тя приближи гребена към косата си и започна бавно да се разресва. Каза небрежно:
— Представи си… лято, жега, умора, цяла нощ не си спал, цял ден си работил… А после си се изкъпал в хладка вода, направили са ти масаж, хапнал си вкусни неща и си изпил чаша хубаво вино. И ти става по-хубаво…
— Подобрява самочувствието? — разбрах аз. — Премахва умората?
— Само на жените. — усмихна се Светлана. — Той е стар, поне на триста години. Явно е подарък от някой могъщ маг на любимата му жена. Може би дори човешка жена…
Тя ме погледна — очите й сияеха. Каза меко:
— Освен това би трябвало да прави жената привлекателна. Неотразима. Желана. Работи ли?
Аз я погледнах за секунда, а после угасих нощната лампа с поглед.
Магическият пашкул, който поглъща всички звуци, го сложи Светлана.
Събудих се рано, още нямаше и пет часа. Но за учудване се чувствах напълно свеж — като собственичка на магическия гребен, разресала се до насита. Искаше ми се да върша велики дела. Освен това исках богата закуска.