— Жалко… — измърмори Арина. Не уточни за какво точно се отнасяше това „жалко“. Но не беше трудно да се досетя, че на Луиза й е провървяло.
— Можете ли да обясните с кой Светъл сте общували, какво сте обещали да направите и какво сте получили от него?
Арина вдигна глава и тъжно ми се усмихна. Каза:
— Колко лошо… Винаги ме хващат… заради дреболии. Като с чайника…
— Арина, принуден съм да ви задържа за по-нататъшен разпит. — каза Едгар. — В името на Инквизицията…
— Опитай, второрангов… — насмешливо каза Арина.
И изчезна.
— Тя влезе в Сумрака! — извиках аз, отлепяйки се от стената и търсейки сянката си с поглед. Но Едгар все пак се забави за секунда: проверяваше дали вещицата не ни е заблудила.
Появихме се на първия слой почти едновременно. Погледнах към Едгар с леко опасение — в какво ще го превърне сумрачния свят?
Не, нищо. Почти не се промени. Само косата му оредя.
— По-надолу! — махнах енергично с ръка.
Едгар наведе глава, вдигна длан към лицето си и дланта сякаш го всмука в себе си.
Ефектно. Инквизиторски трикове.
На втория слой, където къщичката се превърна в дървена барака, се спряхме и се спогледахме. Арина, разбира се, я нямаше.
— Слязла е на третия слой… — прошепна Едгар. Косата му беше изчезнала напълно, черепът му се беше източил като паче яйце. А иначе — нищо, почти човешко лице.
— Ще можеш ли? — попитах аз.
— Успях един път. — честно отвърна Едгар.
От дишането ни се вдигаше пара. Уж не беше много хладно…
— И аз успях един път. — признах си аз.
Ние се колебаехме като самоуверени плувци, внезапно съобразили, че реката пред тях е твърде бурна и студена. И никой не се решаваше да направи първата крачка.
— Антоне… ще ми помогнеш ли? — попита най-накрая Едгар.
Аз кимнах. Иначе защо се хвърлих в Сумрака?
— Да тръгваме… — съсредоточено гледайки в краката си, каза инквизитора.
И след няколко мига ние пристъпихме на третия слой — онзи, в който само магове от първо ниво си струва да се завират.
Вещицата я нямаше.
— Ама че… майсторка… — прошепна Едгар, оглеждайки се. Домът-колиба наистина впечатляваше. — Антоне… тя сама го е строила… много отдавна е тук.
Бавно — пространството около мен се съпротивляваше на резките движения — аз се приближих до „стената“. Разтворих клоните и надзърнах.
Това изобщо не приличаше на човешкия свят.
В небето плаваха бляскави облаци — сякаш някой беше потопил стоманени стружки в глицерин. Вместо слънце, някъде високо плуваше пурпурен огнен облак — единственото цветно петно в сивата мъгла. А наоколо, до самият хоризонт, се простираха изкривените ниски дървета, от които вещицата беше построила дома си. Впрочем, дали това бяха дървета? Никакви листа, само причудливо преплетени клонки…
— Антоне, тя е слязла по-надълбоко. Антоне, тя е извън категориите. — каза зад гърба ми Едгар. Аз се обърнах и погледнах към мага. Кожата — тъмносива, плешив издължен череп, хлътнали очи… Впрочем, очите бяха човешки. — Как изглеждам? — Едгар се озъби в усмивка. Напразно, зъбите му бяха конични, остри, като на акула.
— Не много… — признах аз. — Сигурно и аз не съм по-добре?
— Това е само привидност. — небрежно отвърна Едгар. — Държиш ли се?
Аз се държах. Второто потапяне в дълбините на Сумрака ми се отдаваше по-леко.
— Трябва да отидем на четвъртия слой. — каза Едгар. В очите му, макар и човешки, гореше огъня на фанатизма.
— Ти извън категориите ли си? — отвърнах с въпрос аз. — Едгар, та на мен ще ми е трудно дори да се върна!
— Ние можем да обединим силите си, патрулен!
— Как? — аз даже се обърках. И при Тъмните, и при Светлите има понятие „Кръг на Силата“. Но това е опасно нещо и изисква поне три-четири Различни… освен това — как да обединиш Светлата и Тъмната Сила?
— Това е мой проблем. — енергично поклати глава Едгар. — Антоне, тя ще избяга! Ще избяга на четвърто ниво! Довери ми се!
— На Тъмния?
— На Инквизитора! — изръмжа магът. — Аз съм инквизитор, загряваш ли? Антоне, довери ми се, заповя… — Едгар замълча и вече с друг тон добави: — Моля те!
Не зная кое точно ми въздейства повече. Ловната тръпка? Желанието все пак да хвана вещицата, която е погубила хиляди хора? Молбата на инквизитора?
А може би просто желанието да видя четвъртия слой? Най-тайните дълбини на Сумрака, където дори Хесер не ходи често и където Светлана никога не е била?
— Какво трябва да направя? — попитах аз.
Лицето на Едгар се озари от усмивка. Той протегна ръка — пръстите му завършваха с тъпи закривени нокти — и каза:
— В името на Договора, равновесието, което пазя… призовавам Светлината и Тъмнината… моля за Сила… от името на Тъмнината!