Под неговият настойчив поглед аз също протегнах ръка и казах:
— От името на Светлината…
Това донякъде приличаше на сключване на договор между Тъмни и Светли. Но само отчасти. В моята ръка не запламтя бяло пламъче, на дланта на Едгар не се появи топка тъмнина. Всичко се случи отвън — сивият, размит свят около нас изведнъж придоби рязкост. Не, не се появиха цветове, ние все още бяхме в Сумрака. Появиха се сенки. Като на екрана на телевизор, на който му намаляват докрай цветността и усилват яркостта и контраста.
— Правото ни е признато… — прошепна Едгар, оглеждайки се. Лицето му беше истински щастливо. — Правото ни е признато, Антоне!
— А ако не го бяха признали? — напрегнах се аз.
Едгар се намръщи. Каза:
— Всичко се случва… Но нали го признаха? Да тръгваме!
В този нов, „контрастен“ Сумрак придвижването беше далеч по-лесно. Аз вдигнах своята сянка, сякаш бях в обикновения свят.
И се озовах там, където е позволено само за магове извън категориите.
Дърветата — ако това наистина бяха дървета — изчезнаха. Целият свят наоколо стана равен, плосък, като средновековната палачинка Земя, лежаща на три кита. Никакъв релеф — безкрайна пясъчна равнина… Аз се наведох и загребах шепа пясък. Той беше сив, както всичко останало в Сумрака. Но в тази сивост се виждаха зараждащи се цветове — цветни искрици, златни песъчинки…
— Избяга… — каза Едгар до ухото ми. Протегна ръка, станала неочаквано дълга и тънка.
Погледнах нататък. И видях — в далечината, само в равнина можеш да видиш толкова далеч, — стремителен сив силует. Вещицата бягаше с огромни скокове, издигайки се във въздуха, прелитайки над земята около десет метра, разперила ръце и смешно махаща с крака — като щастливо дете, бягащо с подскоци по пролетната полянка…
— Изпила е отварата си? — досетих се аз.
Не виждах никаква друга причина за подобни скокове.
— Да. Не напразно я е варила. — каза Едгар. Замахна — и метна нещо след Арина.
Редичка от малки огнени топки се понесе след вещицата. Групов файербол, обикновено бойно заклинание на Патрулите, но в някакъв особен, инквизиторски вариант.
Няколко заряда се пръснаха още преди да достигнат до вещицата. Един рязко ускори и все пак я настигна, клъвна я по гърба и се взриви, обгръщайки вещицата с огън. Но пламъка стихна мигновено, а вещицата, без да се обръща, хвърли нещо зад гърба си — и там се разля локва от светеща оловна течност. Прелетелите над локвата останали заряди губеха скорост, височина, потъваха в течността — и изчезваха.
— Вещерски фокуси… — с отвращение каза Едгар. — Антоне!
— А? Какво? — без да откъсвам поглед от изчезващата в далечината Арина, попитах аз.
— Трябва да се връщаме. Силата ни беше дадена само за залавянето на вещицата, но ловът свърши. Няма да успеем да я догоним.
Аз погледнах нагоре. Пурпурният облак, който светеше на предишния слой на Сумрака, го нямаше. Цялото небе равномерно сияеше в розово-бяло.
Колко странно. Тук се появяват цветове…
— Едгар, има ли и други нива? — попитах аз.
— Винаги има други. — Едгар явно започна да се притеснява. — Да тръгваме, Антоне! Да тръгваме, иначе ще заседнем тук!
Светът наоколо наистина започваше да губи контраст, да се покрива със сив дим. Но цветовете си останаха — шареният пясък и розовото небе…
Веднага след Едгар, вече усещайки хладното пощипване на Сумрака по кожата си, аз се върнах на третия слой. Сякаш чакайки този момент, светът окончателно се обезцвети и посивя, запълни се с хладен ревящ вятър. Хванати за ръце — не заради обмена на Сила, това е почти невъзможно, а за да се задържим на крака, ние няколко пъти се опитвахме да се върнем на втория слой. Наоколо с едва чут пукот се чупеха „дърветата“, колибата на вещицата се люлееше, а ние все търсехме и търсехме сенките си. Дори не помня мигът, когато Сумрака се разтвори пред мен и ме пусна на втория слой — почти привичен, съвсем не плашещ…
…Ние седяхме на чистия, полиран под и дишахме тежко. Сега ни беше еднакво зле, както на Тъмния инквизитор, така и на Светлия патрулен.
— На. — Едгар неловко пъхна ръка в джоба на сакото и извади оттам шоколад „Гвардейски“. — Яж…
— А ти? — късайки обвивката, попитах аз.
— Имам още… — Едгар дълго рови в джобовете си, но накрая намери още един шоколад. Този път „Вдъхновение“. Започна да разопакова една след друга шоколадовите пръчици. Известно време ние лакомо ядяхме. Сумракът източва силите — и става дума не само за магическата Сила, но и за баналното ниво на глюкоза в кръвта. Това е малкото, което успяха да разберат за Сумрака с методите на съвременната наука. Всичко друго си остава загадка.