Едгар въздъхна и „затвори“ темата. Вече бяхме наближили селцето — и Едгар спря на края на гората.
— Ще почакам нашите. — каза той. — Всеки момент ще са тук. Даже Витезслав отложи заминаването си и обеща да се отбие тук.
Изобщо не смятах да каня инквизитора в къщата си. Още повече в компанията на Висш вампир. Кимнах, но полюбопитствах:
— Твоята прогноза, какво ще стане сега?
— Вдигнах навреме тревога, така че вещицата няма да напусне района. — сдържано каза Едгар. — Сега ще тръгнат следотърсачите, ще проверим навсякъде, ще арестуваме Арина. Ще я съдим. Ако се наложи, ще те извикаме като свидетел.
Не споделях изцяло оптимизма на Едгар, но кимнах. Той по-добре от мен знае на какво е способна инквизицията.
— А вълците-върколаци?
— Това е прерогатив на Нощния Патрул, нали? — отвърна с въпрос Едгар. — Ако се натъкнем на тях — ще ви уведомим, но специално заради тях няма да претърсваме гората. А и защо реши, че още са тук? Обикновени градски гастрольори, отишли на село да половуват. Трябва по-внимателно да контролирате подопечните си, Антоне.
— Не знам защо, но ми се струва, че все още са тук. — измърморих аз. Наистина така ми се струваше, макар че не можех да обясня увереността си. — В селото всичко е чисто… а върколаците рядко остават във вълче тяло повече от денонощие.
— Провери съседните села. — посъветва ме Едгар. — Или поне това, в което вещицата е ходела да пазарува. Дори и да е напразно. След неуспешен лов те незабавно подвиват опашка се крият… знам им навиците.
Аз кимнах — съветът, при цялата му простота, беше добър. Трябваше веднага да обиколя околността, а не да търся вещицата. Детектив… от „Фуаран“ се заинтересувал… трябва да се отделя повече внимание на обикновената, скучна работа. Профилактика на престъпленията — както съвсем правилно я наричаха в съветско време.
— Успех, Едгар. — казах аз.
— И на теб, Антоне. — Едгар помисли и добави: — Да, още нещо. Получи се любопитна ситуация, а в случая с вещицата са замесени и двата Патрула. Ти, както изглежда, представяш интересите на Нощния Патрул. Но си мисля, че Завулон също ще изпрати някой… до разрешаване на проблема.
Аз въздъхнах. Ставаше все по-тежко.
— Даже се досещам кого ще изпрати. — казах аз. — На Завулон му доставя удоволствие да ми причинява дребни неприятности.
— Ти по-добре се радвай, че не се е заел с по-големи неприятности. — навъсено каза Едгар. — А дребните — търпи. Никой не може да измени човешката същност, твоят приятел е Тъмен — и ще е Тъмен до смъртта си.
— Костя вече е мъртъв. И не е човек, а вампир. Различен.
— Каква е разликата? — мрачно каза Едгар. Пъхна ръце в джобовете на скъпите панталони, които толкова добре умееше да носи и се намръщи, гледайки към спускащото се зад хоризонта червено слънце. — Всичко е единно в този свят, патрулен…
Не, със сигурност работата в Инквизицията влияе по странен начин на Различните! Придава им някакъв нихилистичен възглед към живота…
— Успех. — повторих аз и започнах да се спускам по хълма. А Едгар, безжалостно мачкайки костюма си, легна на тревата и се втренчи в небето.
Глава 6
По пътя към вкъщи срещнах Ксюша и Ромка — децата деловито крачеха по прашната улица, хванати за ръце. Аз им помахах и Ксюша незабавно извика:
— А вашата Надечка отиде на разходка край реката с бабата!
Аз се ухилих. Все пак Людмила Ивановна не чува често по свой адрес „баба“ — и като всяка московска петдесет годишна жена мрази това обръщение.
— Добре, нека се разхождат. — казах аз.
— А намерихте ли вълците? — извика Ромка.
— Не, избягали са твоите вълци. — отвърнах аз.
Може би с психотерапевтична цел трябваше да кажа, че съм хванал вълците и съм ги предал в зоопарка? Впрочем, в децата като че ли не беше останал някакъв страх след срещата с върколаците. Арина добре се беше потрудила.
Поздравявайки се с малобройните жители, аз стигнах до вкъщи. Светлана беше окупирала моят хамак — с бутилка бира и книгата „Фуаран — измислица или истина“, отворена вече на последните страници.
— Интересно ли е? — попитах аз.
— Аха. — кимна Светлана. Тя пиеше бирата съвсем просташки, от бутилката. — По-весело от „Татко и морето“ на Туве Янсон. Сега разбрах защо преди не са отпечатвали всички приказки за муми-тролите. Последните изобщо не са детски. Туве Янсон сигурно е имала депресия, когато ги е писала.
— Писателя също има право на депресия. — казах аз.