— Ако пише детски книги — няма право! — сурово отвърна Светлана. — Детските книги трябва да бъдат добри. Иначе — това е като тракторист, който изорава накриво полето и казва: „ами имах депресия, по-интересно ми беше да карам на зигзаг“. Или доктор, който предписва на болния разхлабително и сънотворно и обяснява: „имах лошо настроение и реших да се поразвлека малко“.
Протягайки се към масичката, тя остави фалшивият „Фуаран“.
— Ама че си строга, майко. — поклатих глава аз.
— Майка съм, затова съм строга. — отвърна в тон Светлана. Засмя се: — Шегувам се. Все едно, книжките са чудесни. Само че последните са много тъжни.
— Надечка и майка ти са отишли на разходка край реката. — казах аз.
— Срещна ли ги?
— Не, Оксана ми каза. Така и така, вашата Надечка и бабата отидоха на разходка…
Светлана прихна. И веднага направи застрашителна физиономия:
— Не казвай на майка ми! Ще се разстрои.
— Аз какво, да не съм камикадзе?
— По-добре разкажи как завърши походът ви?
— Вещицата избяга. — казах аз. — Гонихме я до четвъртия слой на Сумрака, но все пак избяга…
— До четвъртия? — очите на Светлана блеснаха. — Сериозно ли говориш?
Аз седнах до нея — хамакът негодуващо се залюля, дърветата изскърцаха, но издържаха. И накратко разказах нашите приключения.
— А пък аз не съм била на четвъртия слой. — замислено каза Светлана. — Интересно как… Появяват ли се цветове?
— На мен дори ми стори, че има някакви миризми.
Светлана разсеяно кимна:
— Да, има такива слухове… Интересно.
Помълчах няколко секунди. А после казах:
— Светлана, трябва да се върнеш в Патрула.
За разлика от друг път Светлана замълча.
Ободрен, аз продължих:
— Не бива да се живее с половин сила. Рано или късно ти…
— Да не говорим за това, Антоне. Не искам да ставам Велика Вълшебница. — Светлана се усмихна. — Малка битова магия — това е всичко, което ми е нужно.
Тропна портата — Людмила Ивановна се връщаше. Аз я погледнах за момент, отклоних поглед — и отново се втренчих, без да разбирам нищо.
Тъща ми сияеше. Човек можеше да си помисли, че успешно е нахокала някаква невъзпитана продавачка, намерила е сто рубли на улицата и се е здрависала с любимия си Якубович.
Тя дори ходеше различно — леко, изправила рамене, вдигнала високо брадичка. И се усмихваше благосклонно. И тихо пееше:
— Ние сме родени, за да направим от приказката истина…
Аз дори разтръсках глава. Тъщата мило ни се усмихна, помаха ни с ръка — и тръгна към къщата.
— Мамо! — извика я Светлана, скачайки на крака. — Мамо!
Тъщата ми спря и я погледна — все още с блажена усмивка на лицето.
— Добре ли си, мамо? — попита Светлана.
— Много добре. — ласкаво отвърна Людмила Ивановна.
— Мамо, къде е Надечка? — леко повишавайки глас, произнесе Светлана.
— Отиде на разходка с приятелка. — невъзмутимо отвърна тъщата.
Аз трепнах. Светлана възкликна:
— Какви ги говориш, мамо? Вече е вечер… децата сами да се разхождат… с каква приятелка?
— С моя приятелка. — без да престава да се усмихва, обясни тъщата. — Не се бой. Да не съм глупачка, че да пускам малката самичка…
— Каква твоя приятелка? — извика Светлана. — Мамо! Какво ти е? С кой е Надя?
Усмивката бавно изчезваше от лицето на тъщата, отстъпвайки място на неувереността.
— С тази… тази… — тя се намръщи. — С Арина. Моя приятелка… Арина… приятелка?
Не успях да видя какво точно направи Светлана — само по кожата ми пробяга тръпка от разсечения Сумрак. Светлана леко се наведе към майка си, а тя застина с отворена уста, поемайки въздух на малки глътки.
Да четеш мислите на хората е доста трудно, далеч по-лесно е да ги накараш да говорят. Но от близките роднини можеш да сваляш информация точно така, както правим за по-бързо между нас.
Впрочем, аз нямах нужда от тази информация. И така разбрах всичко.
И изведнъж ми стана не страшно, а пусто. Сякаш целия свят наоколо се вледени и спря.
— Върви да спиш! — извика Светлана на майка си. Людмила Ивановна се обърна и с походка на зомби се отправи към къщата.
Светлана ме погледна. Лицето й беше спокойно — и това много ми пречеше да се съсредоточа. Все пак мъжът се чувства далеч по-силен, когато жена му е изплашена.
— Приближила се. Омаяла ги. Взела е Надечка за ръка. Отишла с нея в гората. — изтърси на един дъх Светлана. — А тя… цял час се разхождала, глупачка безмозъчна!
В този момент разбрах, че Светлана е на прага на истерията. И успях да се съсредоточа.
— Но какво може да направи тя срещу вещицата? — аз хванах Светлана за раменете и я разтърсих. — Майка ти е само човек!