В очите на Светлана блеснаха сълзи — и веднага изчезнаха. Тя меко ме отблъсна и каза:
— Отдръпни се, Антоне, ще те закача… и така едва стоиш на крака…
Не възразих нищо. След приключенията ни с Едгар, от мен не ставаше помощник. И Сила почти не ми остана, няма какво да споделя със Светлана.
Отдръпнах се на няколко крачки, прегърнах ствола на грохналата ябълка, доживяваща последните си години. Затворих очи.
Светът около мен трепна.
И аз почувствах, как Сумракът се размърда. Светлана не започна да събира сили от околните, както бих направил аз. На нея й стигаше нейната собствена — упорито отричана, неизползвана… и натрупваща се. Казват, че след раждане жените-Различни изпитват колосален прилив на Сила, а тогава не забелязах никакви изменения в Светлана. Всичко някъде изчезваше, криеше се, натрупваше се… както се оказа — за черни дни.
Светът се обезцвети. Аз разбрах, че пропадам в Сумрака, на първо ниво: напрежението на магията беше толкова голямо, че всичко, в което имаше поне малко магия, не се удържаше в човешката реалност. Книгата „Фуаран — измислица или истина“ пропадна през стола и тежко тупна на земята. Някъде в далечината, през три къщи, на покрива, проблеснаха и мигновено изгоряха кълбета от синия мъх, живеещият в Сумрака емоционален паразит.
Бяло сияние обгърна Светлана. Тя бързо движеше ръце, сякаш тъчеше невидима плетка. След миг плетката стана видима — тънки като паяжина нишки се откъсваха от ръцете й и излитаха, гонени от несъществуващия вятър. Около Светлана забушува буря — и стихна, когато хиляди светещи нишки се разлетяха във всички посоки.
— Какво? — извиках аз. — Светле!
Познавах заклинанието, което току-що беше направила. Дори можех сам да разгъна „снежната паяжина“ — може би не толкова ефективно и бързо, но…
Светлана не отговаряше. Тя вдигна ръце към небето, сякаш се молеше. Но ние не вярваме нито в богове, нито в Бог. Ние самите сме собствените си богове и собствените си демони.
От дланите на Светлана се откъсна и величествено полетя в небето шарена топка, сапунен мехур-гигант. Мехурът се разширяваше и бавно се въртеше около оста си. Тъмночервеното петно върху прозрачната му цветна обвивка ме караше да си спомням за планетата Юпитер. Когато при един от оборотите си червеното петно се оказа срещу мен, аз усетих студено докосване, сякаш повя леден вятър.
Светлана беше създала „окото на мага“. Пак — първо ниво… но да го направиш веднага след „снежната паяжина“!
С третото заклинание, толкова неуловимо бързо, че съобразих — тя отдавна го е пазила полуготово, точно за такива случаи, Светлана пусна от дланите си ято призрачни матово бели птици. Можеше да се каже, че са гълъби, само че клюновете им бяха твърде големи и остри, хищни.
За такова заклинание дори не бях чувал.
Светлана отпусна ръце. И Сумракът се успокои. Плъзна се обратно към нас, докосна кожата с предпазлив и хищен хлад.
Аз излязох в обикновения свят.
След мен — и Светлана.
Тук нищо не се бе променило. Падналата на земята книга още не бе успяла да се затвори. Само из цялото село виеха, лаеха и ръмжаха кучета.
— Светле, какво? — хвърляйки се към нея, попитах аз.
Тя се обърна към мен — очите й бяха премрежени. Нейните невидими магически посланици още не се бяха развеяли и сега, развъплъщавайки се на десетки и стотици километри от нас, изпращаха своите последни доклади.
Аз знаех какви.
— Празно… — прошепна Светлана. — Навсякъде е празно. Нито Надечка… нито вещицата…
Очите й отново оживяха. Това означаваше, че магическата паяжина е изгоряла, белите птици са паднали на земята и са се стопили, многоцветното кълбо се е спукало в небето.
— Навсякъде е празно. — повтори Светлана. — Антоне… трябва да се успокоим.
— Тя не е успяла да избяга надалеч. — казах аз. — И на Надечка нищо лошо не е направила, повярвай ми!
— Заложник? — попита Светлана. На лицето й се появи надежда.
— Районът е обкръжен от Инквизицията. Те имат свои методи, дори Арина не може да мине през загражденията.
— Така… — прошепна Светлана. — Ясно.
— За да избяга, ще има нужда от помощ. — дали убеждавайки Светлана, дали себе си, казах аз. — Но няма кой да й помогне доброволно. Затова е решила да ни шантажира.
— Можем ли да изпълним исканията й? — веднага хвана бика за рогата Светлана.
Без да уточнява дали ще ги изпълним… А и къде ще ходим? Всичко ще изпълним… ако можем.
— Трябва да чакаме исканията й.
Светлана кимна:
— Да… да чакаме. Какво по-точно, обаждане ли?
И веднага изпъна ръка, погледна към прозореца на спалнята.
След миг, разбивайки стъклото, от спалнята излетя подарения от Арина гребен. Светлана го взе в ръце — гнусливо, сякаш беше някакво отвратително насекомо. Няколко секунди гледа гребена, а после, намръщвайки се, го прекара през косата си.