Разнесе се тих, добродушен смях. И някъде в главата ми гласът на Арина произнесе:
— Е, здравей, мила. Ето че се запознахме. Свърши ли ти работа подаръчето?
— Запомни, стара твар… — държейки пред себе си гребена, започна Светлана.
— Знам, знам, скъпа. Всичко знам и помня. Ако само косъм падне от главата на Надечка — ти на края на света ще ме намериш, от петия слой ще ме измъкнеш, жила по жила ще ми изскубнеш, на парчета ще ме накълцаш и свинете ще нахраниш. Знам всичко, което искаш да кажеш. И ти вярвам — така и ще направиш.
Гласът на Арина беше сериозен. Тя не се подиграваше, а напълно сериозно обясняваше как, по нейно мнение, трябва да постъпим с нея. И Светлана мълчеше, без да изпуска гребена от ръката си. Едва когато вещицата млъкна, тя каза:
— Добре. Тогава няма да губим време. Искам да поговоря с Надечка.
— Наде, кажи на мама „привет“. — помоли Арина.
Ние чухме съвсем весело гласче:
— Привет!
— Наде, с теб всичко наред ли е? — напрегнато попита Светлана.
— Аха… — каза Надя. И веднага заговори Арина:
— Вълшебнице, няма да причиня зло на твоята дъщеря. Ако не вършиш глупости. От вас искам много малко — изведете ме извън кордона и ще си получите обратно дъщеричката.
— Арина, — хващайки Светлана за ръката, казах аз. — Районът е отцепен от Инквизицията. Разбираш ли това?
— Иначе нямаше да искам помощ. — сухо отвърна Арина. — Мисли, чароплете! Във всяка ограда ще се намери гнила дъска, във всяка мрежа — дупка. Изведи ме и ще ти върна дъщерята.
— А ако не успея?
— Тогава ще ми е все едно. — отрони Арина. — Ще си пробивам път с бой. А момиченцето ви, не ми се сърдете, ще убия.
— Защо? — много спокойно попитах аз. — Каква полза ще имаш?
— Как така каква? — учуди се Арина. — Ако успея да мина, следващия път на всички ще е ясно, че не се шегувам. И още… познавам един, който обича с чужди ръце да върши мръсната работа. Добре ще ми заплати за смъртта на дъщеря ви.
— Ще опитаме. — каза Светлана, стискайки здраво ръката ми. — Чуваш ли, вещице? Не пипай детето, ние ще те измъкнем!
— Ето че се разбрахме. — сякаш се зарадва Арина. — Тогава мислете как да изляза от кордона. Имате три часа. Ако измислиш по-рано, чаровнице, вземи пак гребена и се среши.
— Само не пипай Надечка! — извика Светлана с трепет в гласа.
И веднага направи лек пас с лявата ръка. Гребена се покри с ледена кора. Светлана го хвърли на масата и промърмори:
— Стара мръсница… Антоне?
Цяла секунда се гледахме един друг. Сякаш си прехвърляхме инициативата. Заговорих аз:
— Светле, рискът е много голям. В открит бой тя няма да се справи с нас. Затова, да върне Надя означава да се подстави…
— Ще й намерим коридор, изход… — прошепна жена ми. — Нека излезе извън отцеплението и да остави Надечка. Веднага ще я намеря. Ако ще и в друг град да отиде и там да остави Надечка! Ще отворя проход… знам как. Ще успея! След минутка ще съм там!
— Правилно. — кимнах аз. — След минута. А после? Вещицата няма да успее да избяга надалеч. А веднага след като Надя е при нас, ще поискаш да намериш Арина и да я развъплътиш.
Светлана кимна:
— Да я разкъсам, не да я развъплътя. За вещицата единствения изход е да използва нашата помощ, но все пак ще убие Надя. Антоне, тогава какво да правим? Да извикаме Хесер?
— Ами ако тя почувства? — отвърнах с въпрос аз.
— Да позвъним? — предположи Светлана.
Аз помислих. Кимнах. Все пак Арина беше доста изостанала от живота. Ще се досети ли, че можем да се свържем с Хесер не по магически път, а по обикновен клетъчен телефон?
Телефонът на Светлана беше останал вкъщи. Тя го измъкна оттам със същия небрежен пас, както и гребена. Още веднъж ме погледна — аз кимнах.
Време е да се моли за помощ. Време е да се изисква помощ. Цялата мощ на московския Нощен Патрул. В края на краищата Хесер има за Надечка свои, неизвестни на нас планове…
— Почакайте! — извика някой откъм оградата.
Ние се обърнахме, сигурно излишно рязко изпъвайки ръце в бойна стойка. Светът за нас вече не беше обикновен, човешки. Сега живеехме в света на Различните, опасен свят, където всичко се решава от силата на заклинанията и скоростта на реакцията.
Но не се наложи да се сражаваме.
До оградата стоеше млад човек, а край него — три деца, две момчета и момиче. И мъжът, и децата бяха облечени в нещо сиво-зелено, полувоенно, напомнящо униформата на разгромена армия. Мъжът беше на около двайсет и пет, децата — на около десет. Не беше възможно да им е баща, дори брат — чертите на лицата им бяха твърде различни.