— Не се сдържах. — спокойно отвърна Игор. — Защо да лъжа? Измъкнах палетата на разходка, специално подбрах най-пустия район. И изведнъж — тези деца… Живи. Миришат вкусно. Не се сдържах. А палетата… едва тази година хванаха първия си заек, усетиха вкуса на кръвта.
И той се усмихна — виновно, смутено, много искрено. Поясни:
— Мозъкът работи по различен начин, когато си в животинско тяло. Следващият път ще съм по-внимателен.
— Добре. — казах аз.
А какво можех да кажа? Сега, когато животът на Надечка виси на косъм? Дори и да лъже, няма да го правя на въпрос.
— Антоне! — извика ме Светлана. — Дръж!
Аз я погледнах — и в главата ми запросветваха образи.
…Красива жена в дълга старческа рокля, със забрадка на цветя…
…Вървящо до нея момиченце… изостава… жената я взема на ръце…
…Край реката…
…Трева… висока трева… защо е толкова висока — над главата…
…Прескачам ручея — с четирите си лапи, отпускам нос до земята, ловя следата…
…Рядка горичка, преминаваща в неравна полянка… ровове… канали…
…Мирис… какъв странен мирис има тази земя… той вълнува… кара ме да подвивам опашка…
…Жената с момичето се спускат в дълбока траншея…
…Назад… назад… това е същата вещица, това е тя, това е нейната миризма…
— Какво е това? — попита Светлана. — Ако е наблизо, защо не ги намерих?
— Бойно поле. — прошепнах аз, изхвърляйки от главата си видените от момичето-вълк образи. — Тук е била фронтовата линия, Светле. Цялата земя е пропита с кръв. Там трябва да се търси насочено, за да намериш нещо. Все едно да претърсваш Кремъл с магия.
Игор се приближи и деликатно се прокашля. Попита:
— Всичко честно ли е? Да изчакаме следователите в лагера? Или да не правим истории, смяната свършва след седмица, тогава сам ще дойда в Нощния Патрул за обяснения…
Аз размишлявах. Опитвах се да наложа видяното към картата на местността, която си спомнях. Двайсетина километра… ох, не е ходила пеша вещицата. Съкратила е пътя — вещиците го могат това. С кола не можем да я догоним, нямам джип, а в цялото село няма нито „Нива“, нито „УАЗ“-ка. Освен трактор по такива пътища…
Впрочем, може да се влезе в Сумрака.
А още по-добре — да се ускоря.
— Светле, — погледнах я аз в очите. — ти ще останеш тук.
— Какво? — тя даже се разстрои от тези думи.
— Вещицата не е глупава. Тя няма да ни остави три часа за размисъл. Ще се свърже с нас преди това. Именно с теб — от мен тя не очаква подвизи. Ти ще останеш и когато вещицата те повика, ще поговориш с нея. Кажи й, че съм отишъл да подготвя коридор през отцеплението, излъжи я нещо. А аз ще те повикам и ще я разсея.
— Няма да се справиш. — каза Светлана. — Антоне, не можеш да я надвиеш! А аз не знам колко бързо ще отворя портала. Дори не знам дали ще мога! Не съм опитвала, само съм чела! Антоне!
— Няма да съм сам. — отговорих аз. — Нали, Игор?
Той пребледня и заклати глава:
— Ей, патрулен… Не сме се разбирали така!
— Разбрахме се, че ще помогнеш. — напомних му аз. — А какво влиза в помощта, не сме уточнявали. Е?
Игор хвърли поглед към своите подопечни. Намръщи се и въздъхна:
— Мръсник си ти, патрулен… По-лесно ми е с маг да се бия, отколкото с вещица! Та нейната магия е изцяло от земята! Направо убива…
— Нищо, ще се държим заедно. — казах аз. — И петимата.
Палетата — принуждавах се да мисля за тях като за палета — се спогледаха. Галя бутна Петя с юмруче и му прошепна нещо.
— А те защо са ти? — повиши глас Игор. — Патрулен! Та те са деца!
— Вълчета-върколаци. — поправих го аз. — Едва не изяли деца. Искаш ли да изкупиш вината си? Да се отървеш от присъдата? Тогава стига си дрънкал напразно!
— Чичо Игор, ние не се страхуваме. — неочаквано каза Петя.
Моят адаш го подкрепи:
— Ние сме с теб!
Те ме гледаха спокойно, без обида. Явно не са и очаквали друго.
— Те още нищо не могат. — каза Игор. — Патрулен…
— Нищо, ако разсеят вещицата — и това няма да е малко. Преобразявайте се!
Светлана отклони поглед. Но не каза нищо.
Върколаците мълчаливо започнаха да се събличат. Само момичето се огледа стеснително и се скри зад храстите с касис, останалите не се притесняваха.
С периферното си зрение забелязах че по пътя се приближава някаква селска лелка с ведро, пълно с картофи. Сигурно ги е изкопала от колхозното поле. Виждайки ставащото зад оградата, тя се спря, но в момента не ми пукаше за нея. И така не съм в най-добрата си форма, че да хабя сили за случайни свидетели. Трябва да се науча да бягам. Да бягам много бързо, така, че да не изоставам от върколаците.