— Дай да ти помогна. — каза Светлана. Прекара ръка по въздуха — и аз почувствах как тялото ми приятно изтръпна, а мускулите на краката се наляха със сила. Веднага ми стана горещо, сякаш бях влязъл в пренагрята сауна. „Ход“ е просто заклинание, но трябва да се прилага извънредно внимателно. Ако покрай краката засегнеш и миокарда, ще си докараш някой инфаркт.
До мен Игор хрипкаво изстена и се изви като дъга — ръцете и краката на земята, гръбнака, сякаш счупен наполовина, обърнат към небето. Ето откъде са приказките за необходимостта да прескочат гнил пън… Кожата потъмня, покри се с яркочервени петна — и разцъфна в снопчета мокра, стремително растяща козина.
— По-бързо! — изграчих аз. Въздухът излизаше от устата ми горещ и влажен, дори ми се стори, че виждам пара от моето дишане, сякаш бях на студено. Беше непоносимо трудно да стоя на едно място — тялото ми жадуваше за движение.
Утешаваше ме само едно — върколаците изпитваха същото нещо.
Големият вълк се озъби. Последни, неизвестно защо, се променяха зъбите му. Във вълчата паст човешките зъби изглеждаха комично и в същото време — подтискащо. Изведнъж ми хрумна странната мисъл, че върколаците са принудени да се справят без пломби и коронки.
Впрочем, организмът им е доста по-здрав от човешкия. Върколаците не страдат от кариес.
— Да тр-р-ръгваме. — хрипливо излая вълкът. — Печ-ч-че.
Дотичаха и вълчетата — скимтящи, също мокри, сякаш бяха потни. Едното все още имаше човешки очи, но не можах да определя дали това е момче или момичето.
— Бягаме. — казах аз.
И хукнах — без да се обръщам към Светлана, без да се замислям — ще ни видят ли, или не. После ще се оправям. Или Светлана ще зачисти следите.
Но улиците бяха пусти, дори лелката с ведрото си беше заминала. Може би Светлана бе разгонила хората по къщите им? Много добре, ако е вярно. Странно зрелище е това — човек, бягащ по-бързо, отколкото му е позволено от природата и четири вълка, следващи го по петите.
Краката сякаш сами ме носеха напред. Ботуши-бързоходки в детските приказки, бързокракия приятел на барон Мюнхаузен — ето как се изобразява тази малка магия в човешките митове. Само че в приказките не е казано колко болезнено удря асфалта по петите ти…
След минутка вече бяхме завили към реката и стана по-леко да се бяга по меката земя. Тичах редом с вълците, като някакъв деликатен Иван-Царевич, който не иска да изморява своя сив приятел. Вълчетата изостанаха леко — на тях им беше по-трудно. Върколаците бяха много силни, но скоростта им не идваше от магията.
— Какво… си… намислил? — излая вълкът. — Какво… ще… правиш?
Само ако знаех отговора!
Боят между Различни — това е манипулация на Силата, разтворена в Сумрака. Аз имах второ ниво — това не е малко. А Арина въобще излиза извън рамките на класификациите. Но Арина е вещица, а това е и плюс, и минус едновременно. Тя не е могла да вземе със себе всичките си талисмани, амулети и отвари, най-много няколко. Затова пък тя може да черпи Сила непосредствено от природата. В града способностите й падат, тук — нарастват. За да направи сериозна магия тя трябва да вземе някой амулет, това е загуба на време… но пък натрупания в амулета заряд може да е чудовищно силен.
Не зная. Твърде много променливи. Не бих рискувал да предскажа дори изхода от схватката между Арина и Хесер. Най-вероятно Великия Маг ще победи, но няма да му е лесно.
А какво мога да използвам аз срещу вещицата?
Скорост?
Тя ще навлезе в Сумрака, където се чувства далеч по-уверено. И с всеки следващ слой на Сумрака аз ще бъда все по-бавен и все по-бавен за нея.
Изненада?
Отчасти. Аз все пак се надявам, че Арина не очаква моето появяване.
Проста физическа сила? Да я тресна с камък по тиквата…
Но за това е необходимо поне да се доближа до нея.
По всичко личеше, че си струва да се приближа до нея колкото се може по-близо. И веднага щом вещицата се разсее, да я нападна. Да ударя примитивно и грубо.
— Слушай! — извиках аз към вълка. — Когато се приближим, ще вляза в Сумрака. Ще ви изпреваря и ще се прокрадна към вещицата. Вие вървете открито. Когато тя се разсее, за да говори с вас — ще я нападна. Тогава помагайте.
— Добр-ре. — без да изразява отношението си към този план, изръмжа вълкът.
Полето беше напълно пусто. Не видях никой с обикновеното си зрение, погледът през Сумрака също се оказа безполезен.
Тогава аз хванах своята сянка — залязващото слънце светеше в гърба ми. И влязох в Сумрака.
На първият слой земята беше обрасла със син мъх, но не твърде гъсто. Обикновените рехави туфи, лакомо ловящи ехото на човешките емоции.