И все пак нещо ме накара да се напрегна. Мъхът сякаш ограждаше с кръгове някаква точка. Аз знаех, че мъхът може да пълзи — приближаващ се бавно, но упорито към храната.
Тук имаше само една причина да се образуват кръгове.
Аз тръгнах през сивата мъгла. Човешкият свят преминаваше около мен като размита, недоекспонирана чернобяла снимка. Беше хладно и неуютно — тук аз губех енергия всяка секунда. Но и от това имаше полза. Дори Арина не може постоянно да стои в Сумрака. Тя може да поглежда към първия слой от обикновения свят, но и това изразходва сила.
А сега тя не е в положение, в което може да си позволи безогледно да хаби трупаното с години.
На първият слой релефът на местността почти съвпадаше със земния. Тук също имаше земя под краката, дупки и неравности. Но тук имаше и още нещо. Аз видях, или по-точно — разпознавах, заровеното в земята старо оръжие. Не всичкото, разбира се, само онова, на което му се е случвало да убива. Полуизгнили стволове на автомати, незначително по-добре запазили се винтовки…
Глава 7
Останало ли е това място на картите от Втората Световна?
Може би това е известен на историците и възпят в книгите плацдарм, на който някога са се срещнали в кървава схватка двете армии, сграбчили са се за шиите — и трепналата машина на блицкрига е отстъпила назад?
А може би това е едно от неизвестните полета на нашия позор, където елитни немски части са разбили хвърлените срещу тях необучени и лошо въоръжени въстаници? И мястото му е само в архивите на Министерството на отбраната?
Не познавам добре историята. Но най-вероятно — второто. Твърде пусто е тук, твърде унило и мъртво. Изоставена, замърсена земя, в която дори колхозите не са се вкопчили.
В нашата страна не обичат да поставят паметници на полетата на пораженията.
Може би затова не всичко е наред с победите?
Аз стоях на брега на рекичката и гледах към мъртвото поле. Не беше много голямо: ивица земя между гората и реката, около километър на ширина и десетина километра на дължина. И не са убивани чак толкова много хора тук. По-скоро стотици, отколкото хиляди.
Впрочем, нима може да се каже, че това е малко? Винтовките бяха повече.
На стотина метра от Арина аз клекнах и побягнах приведен. Наложеното от Светлана заклинание още действаше, иначе веднага щях да се задъхам. На петдесетина метра — легнах и запълзях. Земята беше влажна и веднага се омазах. Добре че тази мръсотия ще падне самичка при излизане от Сумрака. Синият мъх се разшава, не знаейки какво да прави — дали да се приближи към мен или да бяха от бедата. Лошо. Арина може да разбере защо се вълнува мъхът…
В този момент съвсем наблизо, на около пет метра, бавно започна да се издига чернокоса глава. Впечатлението беше такова, сякаш Арина изплува направо от земята. Твърде тясна и гъсто обрасла траншея…
Аз застинах.
Но Арина не гледаше към мен. Бавно-бавно тя се изправи в целия си ръст — явно преди това е седяла на дъното на стария окоп. Театрално поднесе длан като козирка на челото си. Разбрах, че гледа през Сумрака.
За щастие, не към мен.
Приближаваха се моите недоброволни наемници.
Много красиво бягаха! Дори от Сумрака техният бяг изглеждаше бърз, само че увисваха твърде дълго при скоковете. Отпред — стария, мъдър водач. Зад него — вълчетата.
Човек би се изплашил.
Арина се засмя. Стана, сложи ръце на кръста, точно като млада съпруга от Малоросия, гледаща приближаването на разпътния си мъж с приятели по чашка. Заговори — във въздуха заплуваха низки, бучащи звуци. Не бързаше да влиза в Сумрака. И аз също излязох в човешкия свят.
— …празноглавци! — дочух аз. — Недостатъчно ви поступах ли?
Вълците преминаха към ходене. Спряха на двайсет метра от нея.
Водачът пристъпи напред и излая:
— Вещице! Говорим… трябва да говорим!
— Говори, сивчо. — добродушно каза Арина.
Игор нямаше да може да отвлича вещицата дълго време, добре разбирах това. Всеки момент тя можеше да влезе в Сумрака и да се огледа както трябва.
Къде ли е Надечка?
— Момичето… дай… — изръмжа вълкът. — Светлия… буйства… дай момичето… по-лошо ще стане…
— Ти какво, да не би да ме заплашваш? — удиви се Арина. — Съвсем си се побъркал. Кой би дал дете на вълци? Я си вървете по живо, по здраво!
Странно — тя сякаш се опитваше да печели време.
— Живо ли е… детето? — малко по-ясно произнесе вълкът.
— Наденка, жива ли си? — гледайки някъде надолу, попита Арина. Наведе си и вдигна момичето от траншеята, след което я остави на земята.
Дъхът ми секна. Надечка изобщо не изглеждаше изплашена или уморена. Явно ставащото дори й харесваше — далеч повече, отколкото разходките с баба й.