Но тя беше близо, твърде близо до вещицата!
— Вълче. — каза Надя, гледайки към върколака. Протегна към него ръчичка и радостно се засмя. Върколакът замаха с опашка!
Не, това продължи само няколко секунди. Игор се напрегна, козината му настръхна — и пред нас отново стоеше звяр, а не опитомено кученце. Но все пак този миг съществуваше — върколакът се умилкваше на двегодишно момиче, неинициирана Различна!
— Вълче. — съгласи се Арина. — Наденка, я погледни кой още е тук? Затвори очички и погледни. Както те учих.
Надечка с готовност закри очи с длани. И започна да се обръща към мен.
Та тя я инициира!
Ако Надечка наистина се е научила да гледа през Сумрака…
Дъщеря ми се обърна към мен. Усмихна се.
— Тате…
В следващият миг аз разбрах едновременно две неща.
Първо — Арина прекрасно знаеше, че аз съм наблизо! Вещицата си играеше с мен.
Второ — Надечка не гледаше през Сумрака! Тя беше разперила пръстчета и надзърташе между тях.
Първо влязох в Сумрака. Толкова бях нервен, че се стоварих направо във втория слой — в глухата ватирана тишина и бледите сиви сенки.
Аурата на Арина светеше в оранжево и тюркоазено. Около Надечка сияеше чист бял ореол — сякаш някакъв маяк излъчваше в пространството: потенциална Различна! Светла! с огромна сила!
И впусналите се в бяг върколаци — кълбета от червено и пурпурно, ярост и злост, глад и страх.
— Светлана! — извиках аз, скачайки на крака. В сивото пространство, в меката тишина. — Идвай!
Маркирах мястото за портала по най-простия начин — хвърлих в Сумрака чиста Сила, сякаш опъвах огнена нишка, полоса за кацане. От мен — и до Арина.
И едновременно с това побягнах, така, че Надечка да не закрива Арина, изхвърляйки от края на пръстите си отдавна заучените заклинания.
Фриз — локално спиране на времето.
Опиум — сън.
Тройно острие — най-грубото и простото от силовите заклинания.
Танатос — смърт.
Не възлагах особени надежди на никое от тях. Всичко това може да сработи, когато пред теб стои някой по-слаб. Превъзхождащият те по сила ще отрази ударите, независимо дали е в Сумрака или в човешкия свят.
Трябва само да разсейвам и задържам вещицата. Да претоваря защитата й, вероятно изградена чрез амулети и талисмани. Всички тези ефектни фойерверки разчитат само на това — да намерят пукнатина в отбраната й.
Фризът сякаш потъна в нищото.
Сънното заклинание рикошира и отлетя в небето. Надявам се, че над нас няма самолети.
Тройното острие не ме подведе — блестящите ножове потънаха във вещицата. Само че на нея не й пукаше за тройното острие.
С призива на смъртта се получи най-лошо! Не напразно не обичам тази магия, стояща толкова опасно близо до заклинанията на Тъмните. Арина, независимо че беше в обикновения свят, успя да подложи ръка. Топката сива мъгла, убиваща волята и спираща сърцето, послушно легна в нейната длан.
Арина ме гледаше през Сумрака и се усмихваше. Дланта й стоеше над главата на Надечка, а сивата топка бавно се процеждаше през пръстите й.
Аз скочих към тях — не да отразя удара, но поне да изложа себе си пред него.
Но Арина вече беше на втория слой на Сумрака, стремителна и ослепително красива. С леко движение на пръстите смачка моето заклинание и небрежно го метна към вълците.
— Не бързай… — напевно каза вещицата. В тишината на втория слой думите й прогърмяха — и краката ме предадоха. Аз паднах на колене на крачка от Арина и Надечка.
— Не я докосвай! — извиках аз.
— Нали те помолих… — тихо каза вещицата. — Да беше ми помогнал да избягам… какво ти е направила старата вещица?
— Не ти вярвам!
Арина кимна, уморено и тъжно:
— Правилно не ми вярваш… А аз какво да правя, чароплете?
Ръката й се плъзна по полата, откъсна от колана снопче сушени ягоди. Хвърли го в проблясващия бял огън, появиха се кълбета черен дим — и ориентирът за портала изчезна.
Светлана не успя!
— Не ми оставяш друг избор, Светъл. — изкриви лице Арина. — Разбра ли? Ще трябва да те убия, а тогава и дъщеря ти става излишна. Къде си тръгнал с твоето второ ниво?
В този миг в гърба на Арина удари светещо бяло острие. Изскочи за миг от гърдите и се скри обратно, водено от невидима ръка.
— А-а-а-а… — изстена вещицата, неволно накланяйки се напред.
Огненото острие плаваше в Сумрака.
После сивата мъгла се раздели, разкривайки Светлана.
Вещицата сякаш вече се бе оправила от удара. Отстъпваше, подскачайки, но без да откъсва поглед от Светлана. Обгорялата дупка на роклята й димеше, но не течеше кръв. А в погледа й имаше по-скоро възхищение, отколкото ненавист.