Тялото на Арина стремително се изправи, наля се с живот. Вещицата жадно пое дъх. Погледна ме и каза:
— Благодаря ти, чароплете…
— Излизаме. — заповяда Светлана. — И без глупости, давам ти право само да излезеш от Сумрака!
Сега цялата сила на вещицата — онази, която не изчезна заедно със скъсаните дрехи и амулетите, беше под пълния контрол на Светлана. Образно казано, тя държеше ръка върху шалтера.
— Чароплете… — не откъсвайки поглед от мен, каза Арина. — Първо махни щита от дъщеря си. Под краката й има граната с издърпана халка. Всеки момент ще се взриви.
Светлана извика.
Аз се хвърлих към многоцветното кълбо. Ударих, пробивайки Сферата на Отрицанието. Под нея имаше още два щита — разкъсах ги грубо, работейки само с чиста енергия.
От втория слой не се виждаше нищо.
Намерих сянката си и излязох на първия слой. Тук беше чисто, нямаше и следа от синия мъх — бушуващата битка го беше изгорила напълно.
И почти веднага видях древната „лимонка“, лежаща под краката на Надечка. Арина я е поставила, когато е влизала в Сумрака. Застраховала се е, гадината.
Халката беше издърпана. Някъде вътре в гранатата подтискащо бавно гореше взривателя, а в човешкия свят вече бяха минали три-четири секунди.
Радиус на поразяване — двеста метра.
Ако се беше взривила в щита, от Надечка щеше да остане само кървава пепел… Аз се наведох и вдигнах гранатата. Много е трудно да работиш с предмети от реалния свят, когато си в Сумрака. Пак добре, че гранатата имаше ясен сумрачен двойник — също толкова ръбат, покрит с кал и ръжда…
Да я хвърля?
Не бива.
Няма да отлети надалеч в човешкия свят. Ако я взема в Сумрака — моментално ще се взриви.
Не се сещах за нищо по-добро от това да разсека гранатата наполовина — сякаш вадех костилка от авокадо. И на още няколко парчета… търсейки сред механизъма и взривателя тлеещата пръчка на закъснителя. Призрачното острие, нож от чиста Сила, разфасоваше гранатата като презрял домат.
Най-накрая го намерих — малко огънче, допълзяло почти до запалителя. Угасих го — с пръсти.
И изскочих в човешкия свят. Потен, едва стоящ на треперещите си крака, размахващ ръка. Пръстите ми пареха.
— На мъжете им дай само в железа да се ровичкат. — язвително каза Арина, появявайки се веднага след мен. — Да я беше покрил с щит, пък нека се взривява! Или да я беше замразил, нека застине до утре…
— Тате, научи ме и мен така да се крия. — каза Надечка, сякаш нищо не се беше случило. Видя Арина — и извика възмутено: — Лельо, ти луда ли си? Не трябва да ходиш гола!
— Аз колко пъти съм ти казвала да не говориш така на възрастните! — възкликна Светлана. И моментално, вземайки Надечка на ръце, започна да я целува.
Лудница някаква…
Да беше и тъщата тук, и тя да се изкаже…
Аз седнах на ръба на траншеята. Пушеше ми се. Исках и да пийна нещо. И да хапна. И да поспя. Или поне за запуша.
— Аз няма вече. — по навик измърмори Надя. — А вълчето се разболя!
Едва сега си спомних за върколаците. Обърнах се.
Вълкът лежеше и немощно махаше с лапи. Вълчетата тревожно подскачаха около него.
— Извинявай, чароплете. — каза Арина. — Метнах твоята мъртвина във върколаците. Нямаше време да правя друго.
Аз погледнах към Светлана. „Танатос“ не е сигурна смърт. Заклинанието може да се премахне.
— Аз съм празна… — тихо каза Светлана. — Изчерпих се докрай.
— Ако искате, ще спася гадината. — предложи Арина. — За мен не е трудно.
Ние се спогледахме.
— Защо каза за гранатата? — попитах аз.
— Каква полза ще имам, ако детенцето умре? — равнодушно отвърна Арина.
— Тя ще бъде Велика Светла. — каза Светлана. — Най-Великата!
— Ами нека бъде. — Арина се усмихна. — Може би ще си спомни за леля Арина, с която е говорила за тревичките и цветенцата… Не се бойте. Никой не може да я направи Тъмна. Не е обикновено това дете, тук магия е играла… Какво да правя с вълка?
— Спаси го. — просто отвърна Светлана.
Арина кимна. А на мен ми подхвърли неочаквано:
— Там, в окопа, има чанта… в нея има цигари и храна. Този склад отдавна съм го приготвила.
Вещицата се занимава десетина минути с Игор. Първо изгони ръмжащите вълчета: те избягаха настрана, опитаха да се преобразят в деца, не успяха и легнаха в тревата. После тя започна да шепне нещо, късайки от време на време ту една, ту друга тревичка. Викна към вълчетата — те се разбягаха на всички страни и се върнаха, носейки някакви клони и коренчета в зъбите си.
Ние със Светлана се гледахме един друг и не казвахме нищо. И така всичко беше ясно. Аз допуших втората цигара, размачках трета между пръстите си и извадих от черната платнена чанта блокче шоколад. Освен цигари, шоколад и пачка английски фунтове — предвидлива вещица! — в чантата нямаше нищо.