Аз млъкнах. Стоящата пред нас жена беше не просто виновна — тя трябваше да бъде завързана за въже и влачена до съда, а по пътя да я замерят с камъни! Град на Луната, а? Добре, нямаме градове на Луната, а не ни и трябват. Но за това, че обикновените градове едва оцеляват, че и досега целия свят ни гледа с опасение…
— Горкичката. — каза Светлана. — Трудно ли ти беше?
Отначало ми се стори, че издевателства над Арина.
Същото си помисли и вещицата.
— Съжаляваш ли ме, или ми се присмиваш? — попита тя.
— Съжалявам те. — отговори Светлана.
— За хората не ми е жал, да не си помислиш нещо. — процеди вещицата. — Но виж, за страната — да, жал ми е. Моя е тази страна, каквато ще да е, но е моя! Само че по-добре е така, както е сега. Ще живеем, няма да умрем. Хората ще родят нови хора, ще построят градове, ще изорат полята.
— Не заради ЧК си се крила в летаргията. — каза изведнъж Светлана. — И дори не заради Инквизицията. Щеше да се отървеш, усещам… Не си искала да гледаш какво става с Русия след твоя саботаж.
Арина премълча.
А Светлана ме погледна и попита:
— Какво ще правим сега?
— Решавай сама. — казах аз, някак не разбирайки докрай въпроса.
— Къде смяташе да бягаш? — попита Светлана.
— В Сибир. — спокойно отвърна Арина. — В Русия така е прието — или те изпращат в Сибир, или сам бягаш там. Ще избера някое по-чисто селце, ще се заселя там. Ще заработвам, колкото да се прехранвам… ще си намеря мъж. — тя с усмивка прокара ръка по пищната си гръд. — Ще почакам двайсетина години, ще видя какво ще стане. И през това време ще мисля какво да говоря пред Инквизицията, ако ме хванат.
— Сама няма да пробиеш през отцеплението. — измърмори Светлана. — И ние едва ли ще можем да те изведем.
— Аз… ще я скрия… — хрипкаво се прокашля върколакът. — Имам… дълг…
Арина присви очи и попита:
— Защото те изцерих ли?
— Не… не за това… — мъгляво отвърна върколакът. — Ще те изведа… през гората… в лагера… там ще те скрия… после… ще избягаш.
— Никой и никъде… — започнах аз. Но дланта на Светлана докосна устните ми — сякаш успокояваше Надечка.
— Антоне, така ще е най-добре. По-добре Арина да избяга. Та тя не докосна Надечка, нали?
Аз поклатих глава. Глупости, бълнуване, безсмислици! Нима вещицата все пак е успяла да я подчини на волята си?
— Така ще е най-добре! — убедено повтори Светлана.
И се обърна към Арина:
— Вещице! Дай клетва, че никога вече няма да отнемеш живота на човек или Различен!
— Не мога да дам такава клетва. — поклати глава Арина.
— Дай клетва, че в продължение на сто години няма да отнемеш живота на човек или Различен, освен ако той не заплашва твоя живот… и няма друг начин да се защитиш. — след секундна пауза каза Светлана.
— Това вече е друго нещо! — Арина се усмихна. — Веднага се вижда, пораснала е Великата… Цял век да живея беззъба — не е много приятно. Но все пак ще се подчиня. Нека Тъмнината ми е свидетел!
Тя вдигна длан — и над нея за миг се появи топка мрак. Върколаците — и възрастния, и палетата — тихо заскимтяха.
— Връщам ти твоята Сила. — каза Светлана, преди да успея да я спра.
И Арина изчезна.
Скочих и застанах редом до спокойно седящата Светлана. Беше ми останала още малко Сила… ще стигне за два удара, само че за вещицата тези удари…
Арина отново се появи пред нас. Вече облечена, даже ми се стори че е сресана. Усмихната.
— А аз и без убийство мога да ти напакостя! — ехидно каза тя. — Да те скова с паралич или да те направя уродлива.
— Можеш. — съгласи се Светлана. — Няма спор. Само че защо ще го правиш?
И само за миг в очите на Арина проблесна толкова пронизителна мъка, че чак болка ме прониза в гърдите.
— Няма защо, чародейке. Какво пък, сбогом. Добро не съм видяла, но не се срамувам да кажа благодаря… благодаря ти, Велика. Трудно ще ти е… сега.
— Вече го разбрах. — тихо каза Светлана.
Погледът на Арина спря върху мен и тя кокетно се усмихна:
— И на теб сбогом, чароплете. Не ме съжалявай, не обичам това. Ех… жалко, че обичаш жена си…
Тя коленичи и протегна ръка към Надечка.
Светлана не я спря!
— Довиждане, момиченце! — весело каза вещицата. — Аз съм зла лелка, но на теб добро ти пожелавам. Не е бил глупак онзи, който ти е рисувал съдбата предварително… никак даже. Може би ти ще успееш там, където ние се провалихме? Вземи и ти подарък от мен… — тя погледна към Светлана.
Светлана кимна!
Арина хвана Надечка за пръстчето. Промърмори:
— Сила да ти пожелая? И без това Силата е много. Всичко са ти дали… Всичко докрай… Ти обичаш цветенца, нали? Вземи от мен дар — цветя и тревички да ползваш. Това и на Светла вълшебница ще свърши работа.