— Довиждане, лельо Арина. — тихо каза Надечка. — Благодаря ти.
Вещицата отново погледна към мен — зашеметения, объркан, нищо не разбиращ. И се обърна към върколаците.
— Какво пък, води, сивчо! — възкликна тя.
Вълчетата хукнаха след вещицата и своя наставник. Един калпазанин дори спря, вдигна лапа към храста и, гледайки демонстративно към нас, го препика. Надечка захихика.
— Светлана… — прошепнах аз. — Та те си отиват…
— Нека си отиват. — отвърна тя. — Нека.
И се обърна към мен.
— Какво стана? — гледайки я в очите, попитах аз. — Какво и кога?
— Нека се върнем в къщи. — каза Светлана. — Трябва… трябва да си поговорим, Антоне. Да поговорим сериозно.
Колко мразя тези думи!
След тях никога не следва нищо добро!
Епилог
Тъща ми кудкудякаше около Надечка, докато я слагаше да спи:
— Ах ти, измишльотинке, ах, фантазьорке…
— Ние се разхождахме с лелката… — сънливо спореше дъщеря ми.
— Разхождахте се, разхождахте… — радостно потвърди тъща ми.
Светлана болезнено се намръщи. Рано или късно на всички Различни им се налага да манипулират спомените на своите роднини.
В това няма нищо приятно.
Разбира се, ние имахме избор. Можеше да разкрием истината — или част от истината — на близките ни хора.
Но това също не води до нищо добро.
— Лека нощ, дъще. — каза Светлана.
— Вървете, вървете. — изсумтя тъща ми. — Съвсем са уморили моето момиченце, моята сладка…
Ние излязохме от стаята, Светлана затвори плътно капаците на прозорците и вратата. Стана тихо, само стария стенен часовник тихо поскърцваше.
— Чисто лигавене. — казах аз. — Не бива така с детето…
— С момиче — може. — не се съгласи Светлана. — Още повече, тригодишно. Антоне… да идем в градината.
— В градината, всички — в градината. — бодро се съгласих аз. — Да вървим.
Без да се уговаряме, ние отидохме до хамака. Седнахме един до друг — и аз почувствах, че Светлана се опитва да се отдръпне, колкото и трудно да е това в хамак.
— Започни от началото. — посъветвах я аз.
— От началото… — Светлана въздъхна. — Няма да стане. Всичко е твърде объркано.
— Тогава ми обясни защо пусна вещицата?
— Тя знае твърде много, Антоне. И ако има съд… ако всичко това се разкрие…
— Но тя е престъпничка!
— Но Арина не ни е направила нищо лошо. — тихо, сякаш уговаряше себе си, каза Светлана. — Мисля, че в нея няма истинска кръвожадност. Повечето вещици са наистина злобни, но има и такива…
— Предавам се! — вдигнах ръце аз. — Арина Родионова и на върколаците попречи, и Надя не пипна, така си беше. Ами срива на експеримента?
— Та тя обясни.
— Какво е обяснила? Че за по-малко от сто години Русия е отишла по дяволите? Че вместо нормално общество е построена бюрократична диктатура… с всички произтичащи от това последствия.
— Нали чу — иначе хората биха узнали за нас!
Въздъхнах дълбоко, опитвайки се да събера мислите си.
— Светле… ама какви ги приказваш? Преди пет години ти самата беше човек! Ние си оставаме хора… само че малко по-развити. Да кажем, нов етап на еволюцията. Ако хората разберат — нищо лошо няма!
— Ние не сме по-развити. — поклати глава Светлана. — Антоне… когато ме повика, аз се досетих, че вещицата ще наблюдава Сумрака. И скочих веднага на пето ниво. Мисля, че освен Хесер и Олга, никой от нашите не е бил там…
Тя замълча. И аз разбрах — това е, което Светлана не иска да каже. Нещо наистина ужасно.
— Какво има там, Светле? — прошепнах аз.
— Бях доста дълго там. — продължи Светлана. — Общо взето, разбрах някои неща. По какъв начин — това сега не е важно.
— Е?
— В онази книга на вещиците — там всичко е написано правилно, Антоне. Ние не сме истински магове. Ние не притежаваме повече способности от хората. Ние сме като синия мъх от първо ниво. Помниш ли онзи пример от книгата, за температурата на тялото и околната среда? Та така, у всички хора магическата температура е трийсет и шест и шест. Онези, които са много щастливи или много нещастни, имат треска. Тяхната температура е по-висока. И цялата тази енергия, цялата тази Сила — тя грее света. При нас температурата на тялото е под нормата. Ние улавяме чуждата Сила и можем да я преразпределяме. Ние сме паразити. При някой слаб Различен, като Егор, температурата е трийсет и четири градуса. При теб, например, тя е двайсет. При мен — десет.
Аз отговорих веднага. Вече бях мислил за това, още като прочетох книгата.
— И какво от това, Светле? Какво от това? Хората не могат да използват своята Сила. Ние можем. Каква е разликата?