— Разликата е там, че хората никога няма да се примирят с това. Дори и най-добрите винаги поглеждат със завист към онези, на които е дадено повече. Към спортистите, красавците и красавиците, към гениалните и талантливите. Но тук даже няма от какво да се оплачеш… съдба, случайност. А сега си представи, че си обикновен човек. Съвсем обикновен. И изведнъж научаваш, че някои живеят стотици години, могат да предсказват бъдещето, да изцеляват и да проклинат. И всичко е сериозно, всичко е истинско! И всичко това — за твоя сметка! Ние сме паразити, Антоне. Точно като вампирите. Точно като синия мъх. Ако това излезе наяве, ако измислят някакъв прибор, който да отделя хората от Различните, тогава ще започнат да ни преследват и изтребват. Ако се разпръснем сред хората, ще ни изловят поединично. Ако се съберем накуп и направим своя държава, ще хвърлят атомни бомби.
— Да разделяш и защитаваш… — прошепнах аз главния лозунг на Нощния Патрул.
— Точно така. Да разделяш и защитаваш. И не хората от Тъмните, а хората от Различните въобще.
Аз се засмях. Аз гледах към нощното небе и се смеех — спомняйки си самия себе си, малко по-млад, вървящ по тъмната улица срещу вампирите. С горещо сърце, чисти ръце и празна, хладна глава…
— Много пъти сме обсъждали с теб какво ни различава от Тъмните… — тихо каза Светлана. — Намерих още една формулировка. Ние сме добри пастири. Ние пазим стадото. Сигурно дори това вече не е малко. Но не бива да се самозалъгваме и да лъжем другите. Всичките хора никога няма да станат Различни. Ние никога няма да се разкрием пред тях. И никога няма да позволим на хората да построят що-годе прилично общество. Капитализъм, комунизъм… не е там работата. За нас е изгоден само онзи свят, в който хората ще са загрижени от размера на хранилката и качеството на сеното. Защото ако извадят глава от хранилката, огледат се и ни видят — това ще е краят за нас.
Аз гледах към небето и люлеех на коленете си ръката на Светлана. Само ръката, топла и безволева… която неотдавна стоварваше гръм и мълнии върху вещицата-вредителка…
Безпомощната ръка на Велика вълшебница, в която имаше два пъти по-малко магия, отколкото в мен.
— И нищо не може да се направи. — прошепна Светлана. — Патрулите няма да пуснат хората от кошарата. В Щатите ще има големи и богати хранилки, в които ще ти се иска да скочиш целия. В Уругвай, например — рядка тревица по полянките, за да нямаш време да погледнеш към небето. И всичко, което можем да направим, е да изберем по-прилична кошара и да я боядисаме в някой по-весел цвят.
— А ако разкажем за това на Различните?
— Тъмните няма да се огорчат. Светлите ще се примирят. Аз узнах истина, която не исках да зная, Антоне — и се примирих. Може би не трябваше да ти разказвам това? Но това би било нечестно. Сякаш и ти си част от стадото.
— Светле… — аз погледнах към слабата светлина на нощната лампа до прозореца. — Светле, а каква е магическата температура на Надечка?
Тя се поколеба преди да отговори.
— Нула.
— Най-великата от Великите… — казах аз.
— Абсолютно лишена от магия… — откликна Светлана.
— И какво ще правим сега?
— Ще живеем. — просто каза Светлана. — Аз съм Различна… и е късно да се правя на невинна. Дали вземам сила от хората, или я изтеглям от Сумрака, няма значение — това е чужда сила. Но аз нямам вина за това.
— Светле, отивам при Хесер. Още сега. Ще напусна Патрула.
— Знам. Върви.
Аз станах, укротих разлюлелия се хамак. Беше тъмно и не може да различа лицето на Светлана.
— Върви, Антоне. — повтори тя. — Ще ни е трудно да се погледнем в очите. Трябва ни време, за да свикнем.
— Какво има там, на петия слой? — попитах аз.
— По-добре да не знаеш.
— Добре. Ще попитам Хесер.
— Нека той ти отговори… ако поиска.
Аз се наведох и докоснах бузата й — беше мокра от сълзи.
— Противно е… — прошепна тя. — Противно е… да си паразит.
— Дръж се…
— Държа се.
Когато влязох в обора, се хлопна врата — Светлана беше влязла в къщата. Без да включвам светлините, аз влязох в колата и хлопнах вратата.
Какви ли ги е свършил чичо Коля? Ще запали ли или няма?
Колата запали веднага, дизелът замърка меко и много тихо.
Включих късите светлини и излязох от обора.
Правила за маскировка?
Майната им. Защо му е на пастира да се крие от овцете?
С лек пас отворих портата без да излизам от колата. Излязох на улицата и веднага дадох газ. Селото изглеждаше пусто и безжизнено. На овцете са им сипали приспивателно в хранилката…
Колата излезе на пътя. Превключих на дълги и натиснах още по-силно газта. През сваленото стъкло нахлу вятър.