— Арина разказваше… град на Луната…
— Да, наистина. — кимна Хесер. — Щеше да има лунни градове. Около базите с ядрени ракети. Четеш ли фантастика?
Свивайки рамене, аз хвърлих поглед към книжката в кошчето.
— Онова, което писаха американските писатели през петдесетте години — това и щеше да се случи. — поясни Хесер. — Да, космически кораби с атомна тяга… военни. Разбираш ли, Антоне, пред комунизма в Русия имаше три пътя. Първия — да се развие в прекрасно, чудесно общество. Но това е против човешката природа. Втория — да се изроди и да загине. Това и стана. Третия — да се превърне в социалдемокрация от скандинавски тип и да помете под себе си по-голяма част от Европа и Северна Африка. Уви, сред последствията от този вариант е разделянето на света на три противостоящи блока, а рано или късно — глобална война. Но още преди това хората щяха да разберат за нашето съществуване, щяха да изтребят или да заробят Различните. Извинявай, Антоне, но реших, че лунните градове и стоте сорта салам през осемдесета година не си заслужават цената.
— Но затова пък сега Америка…
— Стига с тази Америка. — намръщи се Хесер. — Почакай до две хиляди и шеста година, пък тогава ще говорим.
Аз мълчах. Даже не попитах какво е видял Хесер в идващата, вече не толкова далечна две хиляди и шеста…
— Разбирам твоите душевни терзания. — посягайки към запалката, каза Хесер. — Много цинично ли ще е, ако запуша?
— Ако щете — водка пийте, учителю. — сопнах се аз.
— Сутрин водка не пия. — Хесер запуфтя, разпалвайки пурата си. — Твоите терзания… твоите… съмнения са ми напълно ясни. Аз също не смятам сегашната ситуация за правилна. Но какво ще стане, ако всички изпаднем в меланхолия и се оттеглим от работата? Ще ти кажа какво! Тъмните с удоволствие ще поемат ролята на пастири за човешкото стадо! Те няма да се притесняват. Ще се зарадват, че им е провървяло… Решавай.
— Какво да решавам?
— Нали дойде с намерение да подадеш оставка! — повиши тон Хесер. — Така че, решавай — оставаш ли в Патрула, или нашите цели не са достатъчно светли за теб?
— При наличие на черен цвят сивия се счита за бял. — отвърнах аз.
Хесер изсумтя. И спокойно попита:
— Какво стана с Арина, избяга ли?
— Избяга. Взе Надечка за заложник и поиска помощ от мен и Светлана.
На лицето на Хесер не трепна нито един мускул.
— Старата гадина, Антоне, си има свои принципи. Може да блъфира както си поиска, но дете няма да пипне. Повярвай ми, познавам я.
— Ами ако не й бяха издържали нервите? — спомняйки си за преживяния ужас, попитах аз. — Не й пука от Патрулите и даже от Инквизицията! Тя дори от Завулон не се бои.
— От Завулон — може би… — усмихна се Хесер. — Аз съобщих на Инквизицията за вещицата, но и с Арина се свързах. Напълно официално, между другото. Всичко е запротоколирано. И относно семейството ти вещицата беше предупредена. Специално.
Това вече беше новина.
Аз гледах спокойното лице на Хесер и не знаех какво да кажа.
— С Арина имам дълги и уважителни отношения. — поясни Хесер.
— Как става така? — попитах аз.
— Кое по-точно? — учуди се Хесер. — Уважителните отношения ли? Разбираш ли…
— Всеки път, когато се убедя, че сте гнусен интригант, вие за десет минути ми доказвате, че не съм прав. Ние паразитираме върху хората? Оказва се, че това е за тяхно добро. Страната е в разруха? Могло е да бъде и по-лошо. Дъщеря ми е в опасност? Не, в безопасност е, като малкия Саша Пушкин с бавачката си…
Погледът на Хесер омекна.
— Антоне, преди много, много време аз бях кльощав и сополив хлапак… — той замислено гледаше през мен. — Да. Кльощав и сополив. И карайки се със своите наставници, чийто имена няма да ти говорят нищо, аз бях сигурен — те са гнусни интриганти. А после те ме убеждаваха в обратното. Минаха векове и аз вече имах свои ученици…
Той изпусна кълбо дим и замълча. Впрочем, защо ли да продължава? Векове? Ха! Хиляда години — това е достатъчен срок, за да се научиш да парираш всякакви нападки от подчинените си. И то така, че идват кипящи от възмущение, а си отиват преизпълнени с любов и уважение към шефа. Опитът е огромна сила. По-страшна от магическата.
— Иска ми се да ви видя без маска, шефе. — казах аз.
Хесер благодушно се усмихна.
— Кажете ми поне това — беше ли синът ви Различен? — попитах аз. — Или вие го направихте Различен? Аз разбирам, не трябва да се разкрива тази тайна, нека всички мислят…
Юмрукът на Хесер се стовари с грохот на масата. А самият Хесер се надигна, навеждайки се напред.
— Докога ще чопкаш тази тема? — изръмжа той. — Да, ние с Олга подведохме Инквизицията и получихме право за реморализация на Тимур! Той трябваше да стане Тъмен, а мен това не ме устройва! Разбра ли? Ако искаш — иди и докладвай на Инквизицията. Само престани с тези брътвежи!