Знакът докосна първо самият Едгар. Лицето на Инквизитора се изкриви, на кожата му за момент избиха още няколко такива червени отпечатъка.
Това май боли…
Хесер и Завулон понесоха стоически докосването на знака. И ако не ме лъжеха очите, на телата им тези знаци вече се бяха сплели в гъста мрежа.
Някой от Инквизиторите извика.
Това май боли много…
Заклинанието ме докосна и аз разбрах, че греша. Това не болеше много, това беше непоносимо! Струваше ми се, че ме жигосват с нажежено клеймо, и не просто ме жигосват, а прогарят тялото ми открай докрай!
Когато кървавата мътилка в очите ми се разнесе, аз с учудване разбрах, че съм успял да се задържа прав — за разлика от двама Инквизитори.
— А казват, че раждането боли… — тихо каза Светлана, закопчавайки блузата си. — Ха…
— Искам да напомня… ако знака сработи — ще бъде още по-болезнено… — промърмори Едгар. В очите на Тъмния имаше сълзи. — Това е за общото благо.
— Стига лирични отклонения! — прекъсна го Завулон. — След като си станал главен, дръж се адекватно.
Наистина, къде ли е Витезслав? Все пак е отлетял за Прага?
— Моля, след мен. — все още мръщейки се, каза Едгар. И тръгна към стената.
Тайници могат да се правят по много начини. От най-баналния — магически замаскиран сейф в стената, до опасания с мощни заклинания склад в Сумрака.
Този тайник беше доста оригинален. Когато Едгар влезе в стената — пред него за момент се появи тясна, сякаш несъразмерна с човека пролука — аз веднага си спомних този хитър и сложен метод, смес от магия за илюзия и магия за пренасяне. От някакво ограничено пространство, например от стая, се вземаха парченца пространство — тесни ивички край стените — и магически се съединяваха в единен „килер“. Това беше сложен и доста опасен метод, но Едгар влезе спокойно в тайника.
— Няма да се поберем всичките. — измърмори Хесер и погледна към инквизиторите. — Доколкото разбирам, вече сте били там? Почакайте ни тук.
Притеснявайки се да не спрат и мен, аз прекрачих напред и стената послушно се разтвори пред мен. Защитните заклинания вече бяха премахнати.
Килерчето се оказа доста големичко: три на три метра, не по-малко. В него дори имаше прозорец — точно по същия начин „нарязан“ от парчета други прозорци. Пейзажът от прозореца изглеждаше фантасмагоричен: ивички гора, половин дърво, парченце небе, всичко разбъркано в пълен безпорядък.
Но в килера имаше още нещо, заслужаващо далеч по-голямо внимание.
Хубав костюм от плътна сива тъкан, елегантна риза — бяла, копринена, с дантели по яката и маншетите, изискана вратовръзка — сребристо сива с червена искра, чифт великолепни черни кожени обувки, от които се подаваха бели чорапи. Всичко това лежеше на пода насред килера. Бях сигурен, че вътре в костюма имаше копринено бельо с ръчно избродиран монограм.
Впрочем, нямах никакво желание да се ровя в дрехите на Висшия вампир Витезслав. Плътен сив прах, пълнещ дрехите и разсипан наоколо — това бе всичко, което бе останало от инспектора от Европейското Бюро на Инквизицията.
Светлана, влязла в килера след мен, само въздъхна и ме хвана за ръка. Хесер мрачно изкряка. Завулон въздъхна — даже ми се стори, напълно искрено.
Последният влязъл, Костя, не издаде нито звук. Само стоеше като прехласнат, гледайки жалките останки на своя съплеменник.
— Както разбирате, господа, — тихо каза Едгар, — станалото е чудовищно само по себе си. Убит е Висш вампир. Убит е бързо и без следи от борба. Предполагам, че дори на уважаемите Висши, присъстващи тук, това не е по силите.
— Присъстващите тук Висши не са толкова тъпи, че да нападат сътрудници на Инквизицията. — тежко каза Хесер. — Впрочем, ако Инквизицията настоява за проверка…
Едгар поклати глава:
— Не. Повиках ви тук именно защото не ви подозирам в нищо. Преди да информирам Европейското Бюро, ми се стори разумно да поискам вашия съвет. Все пак това е територия на московските патрули.
Завулон клекна край останките, загреба малко пепел, разтърка я с пръсти, помириса я, даже ми се стори — докосна с език… Надигна се с въздишка и промърмори:
— Витезслав… Дори не мога да си представя кой може да го унищожи. Аз… — той се поколеба за момент, — аз бих помислил три пъти, преди да встъпя в схватка с него. А вие, колега?
Той погледна към Хесер. Хесер не бързаше с отговора, а разглеждаше праха с ентусиазма на млад природолюбител.
— Хесер? — повтори Завулон.
— Да, да… — кимна Хесер. — Аз бих могъл. Всъщност, случвало се е да… имаме някои разногласия. Но да го направя толкова бързо… и толкова чисто… — Хесер разпери ръце. — Не, не бих могъл. Уви. Даже малко завиждам.