— Да, калпава работа свършиха, нали?
Усетих как устните ми се разтеглят в подобие на усмивка.
— В известен смисъл. Но и не вярвам, че някой е очаквал да ни убият.
— Само е трябвало да ни задържат, докато онзи приятел избухне, а?
— Нещо такова.
— Според мен детонаторът е бил свързан с жизнените му функции, права ли съм? Гръмваш го и бам — той те повлича в гроба. Заедно с мен. И евтините наемници.
— Плюс собствения му носител и приставката — кимнах аз. — Чиста работа.
— В такъв случай какво се обърка?
Аз почесах разсеяно белега под окото си.
— Той ме надцени. Аз трябваше да го убия на място, но не улучих. Вероятно щях да му видя сметката, но стрелях в ръката заради картечния пистолет. — Пред мисления ми поглед оръжието пада от вкочанените пръсти и се плъзва по пода. — После стрелях още веднъж да отпратя пистолета настрани. Той вероятно е лежал проснат и се е мъчел да умре по-скоро, когато понечихме да си тръгнем. Чудя се какъв ли модел синт е използвал.
— Който и да е бил, готова съм да му направя реклама по мрежата — заяви бодро Ортега. — Може пък и да е останало нещичко за съдебния лекар.
— Знаеш кой беше, нали?
— Той те нарече Ко…
— Беше Кадмин.
Кратко мълчание. Гледах как над разрушения купол се вие дим. Ортега си пое дъх. Издиша.
— Кадмин е на съхранение.
— Вече не. — Завъртях очи към нея. — Имаш ли цигари?
Тя мълчаливо ми подаде пакета. Изтръсках цигара, пъхнах я в ъгълчето на устните си, докоснах върха със запалителната ивица и засмуках дълбоко. Движенията бяха автоматични — рефлекс, изработван с години и постепенно превърнат в потребност. Съзнанието не участваше в него. Струйките дим в дробовете ми бяха като спомен за парфюма на стара любов.
— Той ме познаваше. — Аз издишах дима. — Познава и историята на квелизма. „Стига толкова, мамка ви“ са думи на квелистката партизанка Ифи Деме, преди да умре по време на разпит през Разселническия период на Харлановия свят. Била заредена с имплантирани експлозиви и унищожила цялата сграда. Познато ли ти звучи? Е, кой може да ръси цитати на Квел като мой съгражданин?
— По дяволите, Ковач, той е в хранилището. Не можеш да измъкнеш човек оттам без…
— Без изкуствен интелект. С изкуствен интелект можеш. Виждал съм го с очите си. На Адорасион командването измъкна нашите военнопленници хей така. — Щракнах с пръсти. — Като слонски скат от плитчините.
— Чак толкова лесно? — попита иронично Ортега.
Смукнах от цигарата, без да обръщам внимание на закачката.
— Помниш ли, че когато бяхме на виртуален разговор с Кадмин, в небето прелетя мълния?
— Не съм видяла. Не, чакай, сетих се. Помислих, че е някакво смущение.
— Не беше смущение. Докосна го. Когато се отрази в масата. Точно тогава той обеща да ме убие. — Аз се обърнах към Ортега и направих опит да се усмихна. Споменът за виртуалния образ на Кадмин беше ясен и ужасяващ. — Искаш ли да чуеш истински мит от първото поколение на Харлановия свят? Приказка от друга планета.
— Ковач, дори с изкуствен интелект би им трябвало…
— Искаш ли да чуеш приказката?
Ортега сви рамене, направи гримаса и кимна.
— Разбира се. Би ли ми върнал цигарите?
Подхвърлих й пакета и изчаках да запали. Тя духна дима към улицата.
— Хайде, разказвай.
— Започвам. Родният ми град Нова Пеща някога е бил текстилен център. На Харлановия свят има едно растение, наречено белотрев. Расте в морето и по крайбрежните ивици. След като бъде изсушено и обработено с химикали, от него се произвежда нещо като памучен плат. По време на Заселването Нова Пеща станала текстилна столица на планетата. Дори по онова време условията за работа в тъкачниците били ужасни, а когато квелистите преобърнали всичко с главата надолу, станало още по-зле. Белотревната индустрия западнала, избухнала масова безработица и жестока бедност, а разселниците с нищо не можели да помогнат. Те били революционери и бъкел не разбирали от икономика.
— Все същата стара песен, а?
— Добре позната, във всеки случай. По онова време от бордеите из текстилните квартали долитали страховити истории — например за Вършеещите дяволчета или за Канибала от улица „Китано“.
Ортега смукна цигарата и ме погледна с кръгли очи.
— Очарователно.