— Но ти…
— Трябва ми малко време, за да обмисля положението, Ортега. — Захвърлих цигарата в канавката и се навъсих, когато докоснах с език устната си отвътре. — Може би днес и утре. Провери диска. Кадмин е изчезнал. На твое място бих се покрил някъде.
Ортега направи кисела гримаса.
— Съветваш ме да се крия в собствения си град?
— Нищо не те съветвам. — Извадих немекса и изхвърлих полупразния пълнител със същите автоматични движения, с които палех цигара. Пуснах пълнителя в джоба си. — Обяснявам ти каква е играта. Трябва ни място за среща. Не в „Хендрикс“. И да не е място, където могат да те открият. Не ми казвай, само го напиши. — Кимнах към тълпата зад преградата. — Оттам всеки с що-годе прилични имплантанти може да проследи целия разговор.
— Господи. — Тя изду бузи. — Това е технопараноя, Ковач.
— Не на мен тия. С това си изкарвах хляба.
Тя се позамисли, после извади писалка и надраска нещо върху пакета цигари. Аз измъкнах нов пълнител от джоба си и го заредих в немекса, продължавайки да оглеждам навалицата.
— Дръж. — Ортега ми подхвърли пакета. — Това е код за направление. Задай го на което и да било местно такси, и ще те откара. Довечера и утре вечер ще бъда там. После се връщам към ежедневието.
Хванах пакета с лява ръка, хвърлих един поглед на цифрите и го прибрах в джоба си. После заредих патрон в цевта на немекса и прибрах пистолета в кобура.
— Ще говорим, след като провериш диска — казах аз и си тръгнах.
23.
Вървях на юг.
Над главата ми автотакситата изскачаха от движението и пак се връщаха в потока с програмирана свръхточност. От време на време слизаха към земята в опит да привлекат клиенти. Над тях небето започваше да се променя, откъм запад нахлуваха сиви облаци и когато вдигах глава, по лицето ми се ръсеха редки капки. Не обръщах внимание на такситата. „Стани първобитен“, би казала Вирджиния Видаура. Когато те гони изкуствен интелект, единствената надежда е да изчезнеш от обсега на електрониката. Разбира се, на бойното поле това се постига много по-лесно. Има предостатъчно кал и хаос, където да се укриеш. Съвременният град — ако не е бомбардиран — представлява истински логистичен кошмар за подобно бягство. Всяка сграда, всяка кола, всяка улица е включена в мрежата. С всяка покупка оставяш диря за информационните хрътки.
Открих един очукан банкомат и попълних оределия си запас от ламинирани банкноти. После се върнах две пресечки назад и тръгнах на изток, докато видях комуникационна кабина. Прерових джобовете си, открих визитната картичка, надянах електродите и набрах номера.
Не се появи картина. Не чух и сигнал. Връзката се осъществяваше чрез имплантиран чип.
— Кой е? — рязко запита женски глас от тъмния екран.
— Дадохте ми визитната си картичка за в случай, че има нещо сериозно — казах аз. — Е, мама му стара, сега работата ми се вижда много сериозна, та трябва да поговорим, докторе.
Чух съвсем ясно как преглътна, после гласът й отново прозвуча — спокоен и деловит.
— Трябва да се срещнем. Предполагам, че не искате да идвате в заведението.
— Правилно предполагате. Знаете ли червения мост?
— Наричат го Голдън гейт — сухо отвърна тя. — Да, известен ми е.
— Бъдете там в седем. На северния край. Елате сама.
Прекъснах връзката. После набрах отново.
— Резиденция Банкрофт, с кого желаете да говорите?
Жената със строг костюм и пилотска прическа като от картините на Анджин Чандра изникна на екрана миг след като почна да говори.
— Лорънс Банкрофт, моля.
— В момента мистър Банкрофт е на съвещание.
Така ставаше още по-лесно.
— Добре. Когато се освободи, предайте му, че се е обаждал Такеши Ковач.
— Желаете ли да разговаряте с мисис Банкрофт? Тя остави инструкции да…
— Не — бързо казах аз. — Не е необходимо. Моля, предайте на мистър Банкрофт, че за няколко дни ще бъда извън контакт, но ще му се обадя от Сиатъл. Това е всичко.
Изключих връзката и погледнах часовника си. До срещата на моста имах още час и четирийсет минути. Тръгнах да търся бар.
Бодрата песничка долиташе от дълбините на моето детство, сякаш искаше да ме ободри.